Филип Рот - Синдромът Портной

— Ще направиш това дете комунист — предупреждава баща ми Морти, при което аз изкрещявам:

— Ти нищо не разбираш! Всичко хора са братя! Господи, бих могъл да го удуша на момента, задето е толкова сляп за човешкото равенство.

След като ще се жени за сестра ми, сега Морти кара камион и работи за чичо ми в склада: може да се каже, че и аз съм там — вече три съботи поред ставам преди изгрев-слънце, за да отида с него да разнасям каси със Скуийз по магазините в селските райони, там, където Ню Джърси напира към планините Поконо. Написал съм радиопиеса, вдъхновена от моя учител Норман Коруин и неговото произведение за празника на победата „Победна нотка“ (екземпляр от което Морти ми подари за рождения ден). „И така, врагът е мъртъв в малка уличка зад «Вилхелмщрасе»; кавалерийо, поклон, слез от своя кон… “ Дори само ритъмът беше достатъчен да ме накара да настръхна, както когато слушах бодрите маршови песни на победната Червена Армия в онази песен, която научихме в началното училище по време на войната и която учителите ни наричаха „Националния химн на Китай“, „На крак, вий горди роби, с плът и кръв“ — о, този дързък каданс! Помня всяка героична дума: „ний нова Велика стена ще съградим!“ И следва моят любим стих, започващ с любимата ми дума от английския език: „Не-го-ду-ва-ни-е изпълва сърцата на нашите съ-на-род-ници! На крак! На крак! НА КРАК!“

Отварям на първа страница моята пиеса и започвам да чета на глас на Морти, докато пътуваме с камиона през Ървингтън, градовете Орейндж и все по на запад — Илинойс! Индиана! Айова! О, моя Америка с равнини и планини, с долини, реки и каньони! Започна да ми става навик да се приспивам вечер с такива патриотични песнички, след като съм изпраскал една чекия в чорапа си. Пиесата ми се нарича: „Да звънне свободата!“ Жанрът (днес вече знам) е моралитѐ, а двата главни образа са Предразсъдък и Толерантност и е написана в тъй наречения „бял стих“. Спираме в една закусвалня в Доувър, Ню Джърси, точно когато Толерантност започва да защитава негрите за това, как миришат. Звукът на моята собствена човешка, състрадателна, латинизирана и алитеративна риторика, раздути почти до неузнаваемост, от синонимния латински речник (подарък за рождения ден от сестра ми), плюс това, че едва се зазорява, а аз съм станал още по-рано, плюс татуирания барман в закусвалнята, когото Морти нарича „Шефе“, плюс, че за пръв път в живота си ям за закуска домашно изпържени картофи, плюс люшкането отново в кабинета на камиона в дънки, карирана риза и мокасини на краката (които тук, на магистралата, вече не изглеждат същите като по коридорите на гимназията), плюс слънцето, което току-що се показва иззад хълмистите пасища на Ню Джърси, моя щат! Аз съм прероден! Освободен от срамни тайни! Толкова чист, толкова силен, толкова — американец! Морти спира на магистралата и в тоя миг и час аз се заклевам, полагам клетва да посветя живота си на изкореняването на злините, утешаването на униженията и оскърбените, освобождението на несправедливо осъдените. Пред Морти като свидетел — моя новооткрит мъжествен, ляво настроен по-голям брат, — живо доказателство, че е възможно да обичаш едновременно човечеството и бейзбола (и дори сестра ми, дето и аз вече съм готов да заобичам заради спасителния изход, който тя намери и за двамата ни); Морти, който чрез Комитета на ветераните от войната ме свърза с Бил Молдин, когото почитам не по-малко от Коруин или Хауърд Фаст; на Морти, със сълзи на обич (към него, към мен) в моите очи, аз се заклевам да използувам „силата на перото“, за да освободя от несправедливост и експлоатация, от унижение, нищета и невежество хората, за които сега вече мисля (докато си хапвам сандвич с гъше месо) като за НАРОД.

Сковал съм се от страх. От момичето и нейния сифчо! От баща й и приятелите му! От брат й и юмруците му! (Макар че Смолка се опитва да ме накара да повярвам в онова, което ми се струва напълно невъзможно, дори за един гой : че брат й и баща й знаят, че Бъбълс е „курве“, но не ги е грижа). И освен това примирам от страх, че под прозореца на кухнята, от който се каня да скоча при най-малкия ум по стълбите, има ограда от железни колове, на които ще се набуча. Разбира се, оградата, която си представям, всъщност загражда католическия дом за сираци на Лайънс авеню, но вече се намирам между халюцинацията и реалността и имам световъртеж, сякаш твърде дълго съм гладувал. Виждам снимката на оградата в „Нюарк Нюз“ и тъмна локва от собствената ми кръв на тротоара, а над нея с главни букви заглавие, което ще виси като проклятие цял живот над майка ми и баща ми: НЕЩАСТЕН СЛУЧАЙ СЪС СИНА НА ЗАСТРАХОВАТЕЛЕН АГЕНТ: ЗАГИНАЛ, СЛЕД КАТО СКОЧИЛ ОТ ПРОЗОРЕЦ.