Филип Рот - Синдромът Портной

Ние седим в кухнята, където Бъбълс се поти над дъската за гладене — по комбинезон! Мандел и аз разлистваме стари броеве на списание „Ринг“, докато в дневната Смолка се мъчи да наговори Бъбълс да обслужи двамата му приятели в знак на благосклонност към него. От брата на Бъбълс, който по-рано е бил парашутист, няма защо да се страхуваме, убеждава ни Смолка, тъй като е в Хобокън и се боксира в показан мач под името Джони (Джеронимо) Джирарди. Баща й през деня карал такси, а нощем — кола за Голямото семейство, разкарва гангстери някъде и не се прибира до ранните часове, а майка й изобщо не бива да ни безпокои, тъй като е умряла. Отлично, Смолка, отлично, не мога и да се чувствувам по-сигурен. Сега няма нищо, за което да се страхувам, освен за „Троянеца“, който разнасям толкова отдавна в портмонето си, че може би е полуразяден от плесен. Една струйка и целият може да се разлети на парчета из кутийката на Бъбълс Джирарди — и тогава — какво ще правя аз?

За да се убедя, че тези „Троянци“ издържат на налягане, ги пълнех с вода в мазето: колкото и скъпо да беше, използувах ги да се празня в тях, за да видя дали ще издържат на симулирано чукане. Дотук добре. Само че как ли ще е онзи, свещеният, който вече е оставил незаличим отпечатък върху портфейла ми, най-специалният, онзи, със смазка на върха, който пазех, за да го използувам, когато ще се чукам. Как е възможно да не съм го повредил, след като съм седял върху него в училище и съм го мачкал в портфейла си цели шест месеца? И кой твърди, че Джеронимо ще остане цяла нощ в Хобокън? И какво ще стане, ако човекът, когото гангстерите е трябвало да убият, вече е паднал в битка, преди те да пристигнат, и мистър Джирарди бъде изпратен по-раничко в къщи, за да се наспи? Ами ако момичето има сифчо? Но тогава и Смолка ще ги има! Смолка, който винаги си отпива по някоя глътка от бутилките лимонада на другите и гледа да гепи всекиго за кура! Само това ми трябва с такава майка! Никога няма да млъкне! „Алекс, какво криеш под крака си?“ „Нищо.“ „Алекс, чух някакъв звук. Какво е това, дето падна от панталона ти и си го настъпил? От най-хубавия ти панталон?“ „Нищо! Няма нищо под обувката ми! Остави ме на мира!“ „Млади момко, ти какво… О, Боже мой! Джак! Ела бързо! Гледай, виж там, на пода, до обувката му!“ С панталони, смъкнати на коленете и с „Нюарк Нюз“, отворен на страницата с некролозите в ръка, той се спуска от тоалетната в кухнята: „ Сега пък какво?“ Тя пищи (това е отговорът й) и сочи под стола ми. „Какво е това, господинчо — някаква страхотна ученическа шега ли?“ — изисква гневно отговор баща ми. „Какво е това черно пластмасово нещо на пода на кухнята?“ „Не е пластмасово — казвам аз и избухвам в ридание. — Моят собствен е. Гепих сифилис от една осемнайсетгодишна италианка от Хилсайд и сега… сега нямам повече п-п-п-пенис!“ „Мъничката му бубка — пищи майка ми, — дето го гъдилках по нея, за да прави пиш…“ „НЕ ГО ДОКОСВАЙ, НИКОЙ ДА НЕ МЪРДА! — крещи баща ми, защото майка ми е готова да се метне на пода, като жена върху гроба на мъртвия си съпруг… — Обадете се… на Хуманитарното дружество…“ „Като за бясно куче ?“ — хълца тя. „А какво друго можеш да направиш, Софи? Да го запазиш в някое чекмедже? За да го показваш на децата му? Той няма да има деца!“ Тя започва да вие сърцераздирателно, като опечалено животно, докато баща ми… Но сцената избледнява бързо, защото само за секунди ослепявам и в рамките на един час мозъкът ми се превръща в консистенция от гореща каша.

Над мивката у Джирарди е залепена картина на Исус Христос, който се рее из небесата в розова нощница. Колко отвратителни могат да бъдат човешките същества! Презирам евреите заради тесногръдието им, заради тяхното фарисейство, заради невероятно странното чувство, което тези пещерни човеци, моите родители и роднини, някак си са придобили от превъзходството си, но когато става въпрос за безвкусица и евтиния, за вяра, която би била срамна дори за горила, гоите са ненадминати. Що за низки и безмозъчни кретени са тези хора, та да боготворят някого, който, първо на първо, никога не е съществувал, и второ, ако е, то по начина, по който е изобразен на тази картина, навярно е бил Първото педи на Палестина. С пуснати къдрици и тен Палмолив, в дълга роба, за която днес си мисля, че може да е от холивудската фирма „Фредерикс“. Хайде, стига с тоя господ и с всичките тия глупости! Стига с тая религия и унижение на човешкото достойнство! Да живее социализмът и достойнството на личността. Всъщност ходя в къщата на Джирарди не толкова за да сваля дъщеря му — пази Боже! — а за да бъда животописец на Хенри Уолъс и Глен Тейлър. Ама разбира се! Защото кои са Джирарди, ако не тъкмо хората , за чиито права, свободи и достойнство аз и бъдещият ми зет се счепкваме всяка неделя следобед с безнадеждно невежите ми баща и чичо (който гласуват за демократите, а мислят по неандерталски). Щом не ви харесва тук, казват ни те, защо не отидете в Русия, където всичко е толкова гот?