Филип Рот - Синдромът Портной

Докато стоя замръзнал в иглуто си, Мандел се пържи в собствената си пот и си я мирише. Телесната миризма на негрите ме изпълва със състрадание, с „бял стих“, но специално към Мандел не съм толкова снизходителен: „От него ми се повръща“ (така говори майка ми за него), което съвсем не означава, че той има по-малко влияние над мен, отколкото Смолка. Шестнайсетгодишен и с еврейска кръв като мен, но дотук свършва всяка прилика: носи косата си дълга отзад, бакенбардите му се спускат под ухото и се облича в костюми с едно копче, черни трандафори, широки яки като на Били Екщайн, че даже и по-широки от неговите. Но е евреин. Невероятно! Един учител с назидателен тон ни издаде тайната, че Арнолд Мандел има коефициент на интелигентност на гений, но въпреки всичко предпочита да се вози в откраднати коли, да пуши цигари и да се напива с бира. Как да повярваш? Едно еврейче? Също така участвува в кръжоци по чекиджийство, които се провеждат във всекидневната у Смолка зад спуснати щори, докато възрастните от семейството се трепят в шивачницата. Слушал съм тези истории, но въпреки всичко (въпреки моя собствен онанизъм, ексхибиционизъм и воайорство — да не говорим за фетишизма) не мога и не искам да го повярвам: четири-пет юнака сядат в кръг на пода и по сигнал на Смолка всеки започва да лъска, и този, който свърши пръв, грабва наградата — залогът е по долар на глава.

Ама че свини!

Единственото оправдание, което мога да намеря за поведението на Мандел, е, че баща му е починал, когато е бил само десетгодишен , и това ме хипнотизира повече от всичко: момче без баща .

А как да си обясня Смолка и неговата дързост? Майка му работи. Моята, нали си спомняте, по цял ден караули из шестте стаи на апартамента ни, сякаш горски обхожда района си — няма чекмедже или шкафче, чието съдържание да не е фотографирано в паметта й. Майката на Смолка, от друга страна, по цял ден стои на малко столче под лампичката в шивачницата на баща му и шие и разпаря, и докато стане време да се прибере вече в къщи, няма сили да извади гайгеровия си брояч и да се впусне да търси колекцията от афродизиаци на сина си, от които може да ти настръхне косата. Нали разбирате, семейството на Смолка не е толкова богата, колкото нашето, и там е разликата. Майка, която работи, а и нямат венециански щори… Това дава удовлетворително обяснение за всичко — как така той плува в Олимпик парк, както и защо непрекъснато сграбчва някого за пуца . Живее от бисквити и хитрости. А аз всеки ден получавам топъл обяд, а оттам и всичките си комплекси. Но не ме разбирайте погрешно (сякаш това изобщо е възможно): има ли нещо по-вълнуващо от това, по време на зимна буря, докато изтръскваш снега от ботушите си по обяд на задния вход, да дочуеш „Леля Джени“ от радиото в кухнята и да доловиш миризмата на сметана от доматената супа, която къкри на печката? Какво може да замени една изпрана и току-що изгладена пижама по всяко време на годината и миризмата на полирол за мебели в спалнята ти? Нима бих предпочел бельото ми да е мърляво и смачкано в чекмеджето като това на Смолка? Не бих. Нима бих предпочел чорапи с дупки и да няма кой да ми донесе топла лимонада с мед, когато ме боли гърлото?

И обратно, нима не бих предпочел Бъбълс Джирарди да дойде в собствената ми къща някой следобед и да ми духне, така както направи със Смолка на собственото му легло?

По ирония на съдбата миналата пролет кого, мислите, срещам надолу по Уърт Стрийт — самия кръжочник мистър Мандел с пълно куфарче мостри от бандажи, тиранти и медицински корсети. И знаете ли? Това, че все още диша и е жив, ме сащиса напълно. Не можах да го преживея. И все още не мога. При това женен, задомен, със съпруга и две невръстни дечица. И с „ранчо“ в Мейпълуд, Ню Джърси, живурка си там, притежава градински маркуч, барбекю и брикети — Мандел, който в резултат на своето преклонение пред Пупи Кампо и Тито Валдес в деня, в който завършихме училище, отиде в кметството и се прекръсти от Арнолд на Ба-ба-лу. Мандел, който пиеше по „три каси бира“! Невъзможно! Удивително! Как ли го е отминало възмездието? Стоял си там година след година, размотавал се мързелив и невеж на ъгъла на „Чанслър“ и „Лесли“, кацнал като някой мексиканец над бонго барабаните си, а площадката му лъснала към небето. И нищо и никой не го сломил. И ето го сега на трийсет и три като мен, продава стоките на тъст си, който има санитарен магазин на Маркет Стрийт в Нюарк. А аз какво правя, пита той, с какво се занимавам? Сериозно, нима не знае? Нима не е в списъка за новогодишни картички на родителите ми? Та нали на всички е известно, че съм най-добродетелният човек в цял Ню Йорк, целият изтъкан от чисти помисли и изпълнени с хуманизъм и страдание идеали? Не знае ли, че професията ми е да бъда добър ? „Социалните грижи“, отговарям, като соча надолу към Трийсета улица. Мистър Скромен.