Сара Груэн - Вода за слонове

Кинко и кучето ме гледат. Териерката повдига устна и започва да ръмжи.

Прекарвам нощта върху един смачкан конски чул до стената, толкова далеч от походното легло, колкото мога да стигна. Чулът е влажен. Който и да е покривал летвите, когато са превръщали този обор в стая, си е свършил работата на две на три, тъй че чулът е бил мокрен от дъждовете и вони на плесен.

Сепвам се и се събуждам. През нощта съм издрал ръцете и врата си до кръв. Не знам и не искам да знам дали сърбежът е бил причинен от спането върху конски косми, или от бълхи. Небето, което се показва между дъските, е черно, а влакът все още се движи.

Това, което ме събуди, бе някакъв сън, но не помня какъв точно. Затварям очи, колебливо пресягайки се към ъгълчетата на съзнанието си.

Майка ми. Ето я, стои в двора, облечена в синя като метличина рокля, и окачва прането на простора. Държи в устата си дървени щипки и още в завързаната на кръста си престилка. Ръцете й опъват някакъв чаршаф и тя си тананика тихо на полски.

Край на сцената.

Лежа на пода и гледам нагоре към увисналите гърди на стриптийзьорката. Зърната й, кафяви на цвят с размера на кръгли сребърни долари, се люлеят в кръгове — навън, наоколо, ПЛЯС! Навън, наоколо, ПЛЯС! Усещам тръпка на въодушевление, после вълна на съжаление и накрая гадене.

Й тогава започвам да…

Започвам да…

Започвам да цивря като стария глупак, който съм, ето какво правя.

Предполагам, че съм заспал. Мога да се закълна, че преди броени секунди бях на двайсет и три, а ето ме сега, отново прикован в това разбито, съсухрено тяло.

Подсмърквам и избърсвам от лицето си глупавите сълзи, като се опитвам да се съвзема, защото момичето отново е тук — онази дебеланка в розово. Или е била на работа цяла нощ, или съм загубил представа за времето. Ненавиждам, че не знам кое от двете е.

Също така ми се иска да можех да си припомня как й беше името, но не мога. Така стоят нещата, когато си на деветдесет. Или на деветдесет и три.

— Добро утро, господин Янковски — усмихва ми се и сестрата щраква ключа на лампата. Отива до прозореца и намества хоризонталните щори, за да пусне вътре слънчевата светлина. — Време е за ставане.

— За какво? — мръщя се.

— Защото добрият бог е решил да ви благослови, като ви подари още един ден — отвръща тя, като се приближава до мен. Пръстите й натискат един бутон на дъската на леглото ми, което веднага започва тихо да бръмчи. След няколко секунди вече седя изправен в него. — Освен това утре отивате на цирк.

Циркът! Значи не съм загубил един ден.

Тя поставя конусовиден накрайник за еднократна употреба на върха на един термометър и го пъхва в ухото ми. Това пъхане и ровене се повтаря всяка сутрин. Приличам на парче месо, изкопано от дъното на хладилника — подозират, че е негодно, докато не се докаже противното.

След като термометърът изписуква, сестрата запраща накрайника в кошчето за боклук и пише нещо в картона ми, после сваля от стената комплекта за мерене на кръвно.

— И така, в трапезарията ли искате да закусвате, или предпочитате да ви донеса нещо тук? — пита тя, докато увива меката част на уреда около ръката ми и започва да я напомпва.

— Не искам закуска.

— Хайде, хайде, господин Янковски — увещава ме тя, притиска стетоскопа в сгъвката на лакътя ми и гледа чертичката. — Трябва да пазите силите си.

Опитвам се да хвърля поглед на табелката с името й.

— И за какво? За да взема участие в някой маратон ли?

— За да не се разболеете и да трябва да пропуснете цирка — отговаря тя. След като апаратът е изпуснал въздуха си, тя го сваля от ръката ми и го окачва обратно на стената.

Най-после! Най-после мога да видя името й.

— В такъв случай предпочитам да закуся тук, Розмари — казвам, доказвайки по този начин, че си спомням името й. Да се преструваш, че всичко в главата ти си е на мястото не е лесна работа, но е важно. Все едно, не е като наистина да съм започнал да се смахвам. Просто имам повече неща, с които трябва да съм предпазлив, отколкото другите хора.

— Мога да заявя, че сте здрав като кон — обявява тя и добавя още едно, последно нещо към записа си, преди да затвори картона ми. — Обзалагам се, че ако се погрижите да наддадете малко, ще изкарате още десет години.

— Страхотно — отвръщам.

Когато Розмари пристига да ме паркира в трапезарията, я моля да ме остави до прозореца, за да мога да наблюдавам какво става в парка.

Денят е красив, слънцето наднича под пухкавите облаци. Което е много добре: спомням си съвсем ясно какво е да работиш в цирк, когато времето е гадно. Не че работата е като едно време, съвсем не. Чудя се дали дори изобщо все още се наричат „общи работници“ в наши дни. А спалните им помещения определено са се подобрили; само погледнете тези каравани. От някои даже стърчат сателитни чинии.