Сара Груэн - Вода за слонове

— Това е салата.

— Салата ли? Виждате ли някакви зеленчуци там вътре? Защото аз не виждам.

— Това е плодова салата — гласът й е спокоен, но се усеща, че се насилва, за да го запази такъв.

— А плодове виждате ли?

— Да, в действителност виждам — отвръща тя, сочейки към една пъпчица от шарка. — Ето тук. И тук. Това е парченце банан, а това е грозде. Защо не я опитате?

— Защо вие не я опитате?

Тя скръства ръце на гърдите си. Превзетата старомодна учителка е загубила търпение.

— Тази храна е за обитателите на дома. Менюто е съставено специално от диетолог, който е специалист по гериатрия…

— Не я искам. Искам истинска храна.

В трапезарията се възцарява гробовна тишина. Оглеждам се. Всички очи са приковани в мен.

— Какво? — питам високо. — Толкова много ли искам? Никой тук ли не иска истинска храна? Не може на всички вас да ви харесва тази… тази… кашица? — поставям ръка на ръба на чинията си и я побутвам настрана.

Съвсем лекичко.

Наистина.

Чинията ми прелита през цялата ширина на масата и се разбива на пода.

Призована е доктор Рашид. Тя сяда до леглото ми и започва да ми задава въпроси, на които се опитвам да отговоря колкото се може по-любезно, но съм толкова уморен да се отнасят с мен сякаш съм неблагонадежден, че се боя, че съм оставил у нея впечатление на някакъв капризен чудак.

След половин час, прекаран в разговор, тя моли сестрата да я придружи навън в коридора. Напрягам се да чуя какво си говорят, но старите ми уши, колкото и да са огромни, улавят единствено откъслечни изрази като „дълбока депресия“ и „проявява се под формата на агресия, което е често срещано при старите хора“.

— Нали знаете, че не съм глух! — провиквам се от леглото си. — Просто стар!

Доктор Рашид подава глава в стаята, хвърля поглед към мен и хваща сестрата за лакътя. Двете се отдалечават надолу по коридора и излизат от слуховия ми обхват.

Тази вечер в хартиената ми чашка се появява едно допълнително хапче. Хапчетата са вече в ръката ми, преди да забележа новото допълнение към лекарствата си.

— Какво е това? — питам, като го побутвам с пръст. Обръщам го и го поглеждам от другата страна.

— Кое? — прави се, че не разбира сестрата.

— Това — забивам пръст в новопоявилото се хапче. — Ето това тук. Ново е.

— Нарича се „Елавил“.

— За какво служи?

— Ще ви помогне да се почувствате по-добре.

— За какво служи? — повтарям.

Тя не отвръща нищо. Вдигам очи към нея и погледите ни се срещат.

— Против депресия — отговаря най-после сестрата.

— Няма да го изпия.

— Господин Янковски…

— Аз не съм в депресия.

— Доктор Рашид го предписа. От него ще…

— Искате да ме дрогирате. Искате да ме направите кротък като овца, която безропотно си яде желето. Няма да го изпия, казвам ви.

— Господин Янковски, освен вас имам дванайсет други пациенти, за които трябва да се погрижа. Сега ви моля да си изпиете хапчето.

— Мислех, че сме обитатели.

Всяка черта на мършавото й лице се втвърдява.

— Ще изпия другите, но не и това — заявявам и захвърлям хапчето, което полита във въздуха по дъговидна траектория и се приземява на пода. Натъпквам другите в устата си. — Къде ми е водата? — изричам с отвратително изкривяване на думите, защото се опитвам да задържа хапчетата по средата на езика си.

Тя ми подава една пластмасова чаша, взема хапчето от пода и отива в банята ми. Чувам я как пуска водата в тоалетната. После се връща.

— Господин Янковски, ще ви донеса още един „Елавил“ и ако не го изпиете, ще повикам доктор Рашид, която ще ви предпише инжекция вместо хапче. По един или друг начин ще изпиете този „Елавил“. От вас зависи как.

Когато донася хапчето, го поглъщам. Петнайсет минути по-късно все пак ми правят инжекция, не „Елавил“, нещо друго, но все пак не е честно нали изпих проклетото хапче.

След броени минути съм се превърнал в овца, която безропотно си яде желето. Е, поне овца със сигурност. Но тъй като продължавам да си спомням инцидента, докарал ме до това наказание, осъзнавам, че ако в този момент някой ми донесе желе, което е прекарало шарка и ми каже да го изям, ще го направя.

Какво са ми направили?

Вкопчвам се в гнева си с всяка човешка частица, която е останала в разрушеното ми тяло, но няма полза. Гневът се отдръпва от мен като вълна от бряг. Все още разсъждавам над този тъжен факт, когато осъзнавам, че тъмнината на съня е започнала да обвива мозъка ми, че е била там от доста време, изчаквайки благоприятния момент за нападението си и набирала сила с всяко завъртане. Отказвам се да подклаждам яростта у себе си — и бездруго вече го правя просто заради принципа — и си отбелязвам да не забравя утре сутрин пак да се ядосам. След което си позволявам да ме унесе сънят, защото няма как да му се противопоставя.