Сара Груэн - Вода за слонове

— Има стълба, точно отстрани. Само се наведи и се пресегни. Ще я напипаш.

— Ами ако не я напипам?

— Тогава предполагам, че ще трябва да се сбогуваме, нали така?

Предпазливо пристъпвам към ръба на платформата и виждам едва-едва ръба на тънка желязна стълба.

Приковавам очи в него и избърсвам ръце в панталона си. После се навеждам напред.

Дясната ми ръка напипва стълбата. Вкопчвам се с всички сили с лявата ръка, докато дясната най-после успява да прехвърли ширината й и да се улови стабилно от другата й страна. Стоварвам крака върху първото стъпало и се държа здраво, опитвайки се да си поема дъх.

— Добре тогава, давай!

Поглеждам нагоре. Ухилен, Август наднича към мен и косата му плющи от вятъра.

Покатервам се на покрива. Август се отмества, за да ми направи място и когато сядам до него, ме потупва по рамото.

— Обърни се. Искам да ти покажа нещо.

Посочва надолу към влака. Той се извива зад нас като огромна змия, свързаните един с друг вагони се полюшват и се накланят на една страна, докато влакът взема един завой.

— Не е ли красиво, Якоб? — пита Август. Поглеждам отново към него. Той се взира право в мен и очите му блестят. — Но не толкова красиво, колкото моята Марлена, нали така? — изплезва се и ми намигва.

Преди да успея да протестирам, той се изправя и изпълнява танц на покрива на вагона.

Проточвам врат и започвам да броя вагоните с животни. Установявам, че са най-малко шест.

— Август?

— Какво? — пита той, спирайки по средата на едно завъртане.

— В кой вагон е Кинко?

Той внезапно се привежда.

— В този. Не си ли късметлия? — отваря един капак на покрива на вагона и изчезва.

Приближавам се до дупката на лакти и колене.

— Август?

— Какво? — отговаря глас от тъмнината.

— Има ли стълба?

— Не, просто се пусни.

Отпускам се в дупката, докато не увисвам на върховете на пръстите си, а после се стоварвам на пода. Посреща ме изненадано хихикане.

Между редовете дъски, които всъщност представляват стените на животинския вагон, влизат тънки ивици лунна светлина. От едната ми страна се простира редица коне. Плътно от другата се намира стена, която очевидно е допълнително направена.

Август пристъпва напред и блъсва вратата навътре. Тя се удря в стената отзад, разкривайки импровизирана стая, осветена от една керосинова лампа, която е поставена на обърната щайга близо до едно походно легло. На него се е проснало по корем едно джудже с разтворена книга пред себе си. Изглежда някъде на моята възраст и също като мен е червенокос. За разлика от моята обаче неговата коса направо стърчи успоредно на главата му, същинско гнездо от слама. Лицето, вратът и ръцете му са обсипани с безчет лунички.

— Кинко — представя ме Август отвратен.

— Август — отвръща джуджето, също така отвратено.

— Това е Якоб — казва Август, обикаляйки малката стаичка, и докато крачи из нея се навежда и пипа едно или друго. — За известно време ще спи при теб.

Пристъпвам напред.

— Здравей — протягам му ръка.

Кинко хладно я поглежда и отмества поглед към Август.

— Какъв е той?

— Казва се Якоб.

— Питах какъв е, не питах кой.

— Ще ни помага с менажерията.

Кинко скача на крака.

— Човек от менажерията? Забрави. Аз съм артист. Няма начин да деля леглото си с някакъв прост работник.

Иззад него се разнася ръмжене. Едва тогава забелязвам териерката, която е застанала на ръба на леглото с настръхнала козина.

— Аз съм ръководителят на представлението и главен отговорник за животните — Август говори бавно — и на теб ти е позволено да спиш тук единствено благодарение на моята щедрост. Също така единствено благодарение на моята щедрост това помещение не е претъпкано до пръсване с общи работници. Разбира се, винаги мога да променя това. Освен това този господин е новият ветеринар на шоуто — идва не откъде да е, а от „Корнел“, което по мое мнение го поставя далеч по-високо от теб. Може би би желал да обмислиш дали да не му предоставиш това легло — светлината на лампата се отразява в очите на Август, а устните му потръпват в призрачното й сияние.

След миг той се обръща към мен и се покланя ниско, удряйки токове на пода.

— Лека нощ, Якоб. Убеден съм, че Кинко ще се погрижи да се чувстваш удобно. Нали така, Кинко?

Джуджето му хвърля кръвнишки поглед.

Август приглажда косата си с две ръце, след което си тръгва и затваря вратата зад себе си. Взирам се в грубо обработеното дърво, докато най-после чувам стъпките му да отекват над главите ни. Тогава се обръщам.