Сара Груэн - Вода за слонове

— Значи си готов?

Поклащам глава, опитвам се да си припомня къде се намирам.

Чувам звук от разтягане на сухожилия и после изпукване, след това виждам нечие коляно и накрая и лицето на Ърл.

— Още ли си там долу? — пита той, надничайки под леглото.

— Аха. Съжалявам.

Измъквам се изпод леглото и някак успявам да се изправя на крака.

— Алилуя — мърмори домакинът ми и се протяга в освободеното от мен пространство.

— Pierdol sie 13 13 Да те шибам (пол.) — Б.пр. — усмихвам му се.

От едно легло на около метър от нас долита бурен смях.

— Хайде — казва Ърл. — Ал е пийнал достатъчно, за да омекне, но не чак толкова, че да стане гаден. Предполагам, че това е твоят шанс.

И ме повежда през още два спални вагона. Когато стигаме до платформата на влака, установявам, че вагонът, чиято задна част гледам сега, е съвсем различен от другите. През прозореца виждам полирано дърво и красиви предмети, закрепени стабилно на местата си.

Ърл се извръща към мен.

— Готов ли си?

— Да — отвръщам.

Не съм готов. Той ме сграбчва за врата и блъсва лицето ми в рамката на вратата. С другата си ръка отваря плъзгащата се врата и ме бутва вътре. Политам и падам напред с протегнати ръце. Спирам се едва когато се блъсвам в една месингова пръчка и се изправям, гледайки шокиран назад към Ърл. Едва тогава забелязвам останалите.

— Какво имаме тук? — пита чичо Ал от дълбините на един стол със странични облегалки. Седнал е до една маса заедно с още трима мъже, върти дебела пура между палеца и показалеца на едната си ръка, а в другата държи пет разперени карти. На масата пред него е поставена тумбеста чаша бренди, а точно зад нея — голям куп жетони за покер.

— Скочи във влака в движение, сър. Заварих го как се промъква в спалния вагон.

— Сигурен ли си? — пита чичо Ал, всмуква лениво от пурата си и я поставя на ръба на намиращия се наблизо пепелник. Обляга се назад на стола си и изучава картите си, оставяйки дима да се измъкне през ъгълчетата на устата му. — Приемам тройката ти и вдигам с пет — обявява той, като се навежда напред и мята купчина пулове в банката.

— Искате ли да му покажа вратата? — пита Ърл, приближава се към мен, хваща ме за реверите и ме вдига от пода. Напрягам се и стягам юмруци около китките му, готов да се вкопча в него, ако се опита отново да ме хвърли. Премествам поглед от чичо Ал към долната половина на лицето на Ърл — единствената част от него, която мога да видя — и после обратно.

Чичо Ал прибира картите си и ги поставя внимателно на масата.

— Не още, Ърл — казва, посяга към пурата и отново вдъхва дима й. — Пусни го долу.

Ърл ме оставя на пода с гръб към чичо Ал, след което отнемай къде дава вид, че се опитва да приглади якето ми.

— Ела насам — заповядва чичо Ал.

Подчинявам се, предоволен да се отдалеча от обсега на Ърл.

— Не смятам, че съм имал честта — казва чичо Ал и издишва облак дим. — Как ти е името?

— Якоб Янковски.

— А ще благоволиш ли да ми кажеш какво си въобразява Якоб Янковски, че търси в моя влак?

— Търся си работа — заявявам.

Чичо Ал продължава да ме гледа, мисли задълбочено, лениво изпускайки облаци дим. Поставя ръце на корема си и бавно започва да потупва жилетката си.

— Някога работил ли си в цирк, Якоб?

— Не, сър.

— Бил ли си някога на цирково представление, Якоб?

— Да, сър. Разбира се.

— На кое?

— На „Братя Ринглинг“ — отвръщам. Зад себе си чувам рязко поемане на дъх, което ме кара да обърна глава. Очите на Ърл са широко разтворени и в тях се чете предупреждение.

— Но беше ужасно, просто ужасно — добавям бързо, като се извръщам пак към чичо Ал.

— Сигурен ли си? — пита чичо Ал.

— Да, сър.

— А гледал ли си нашето представление, Якоб?

— Да, сър — отговарям и усещам как по бузите ми се плъзва червенина.

— И как ти се стори?

— Беше много… зрелищно.

— Кой номер ти хареса най-много?

Отвръщам наслуки, съчинявайки напосоки отговора си:

— Онзи с черните и бели коне. И момичето в розово. С пайетите.

— Чу ли това, Август? Момчето си пада по твоята Марлена.

Мъжът срещу чичо Ал се надига и се обръща. Разпознавам го — онзи от менажерията, само дето сега е без цилиндър. Фино изваяното му лице е безучастно, а тъмната му коса блести от помада. Има и мустаци, но за разлика от чичо Ал, неговите достигат само до краищата на устните му.

— И така, какво точно си представяш, че можеш да правиш? — пита чичо Ал, навежда се напред и вдига от масата чашата си. Разклаща я така, че съдържанието й се завърта, и я пресушава на една глътка. Отнякъде мигновено изниква сервитьор и отново я напълва.