Сара Груэн - Вода за слонове

— Сър? — провиква се той през все по-увеличаващото се разстояние, което ги дели. Окончателно се отказва от всякакъв опит да настигне управителя. — Сър?

Чичо Ал е изчезнал, погълнат от море от хора, коне и фургони.

— По дяволите. По дяволите! — избухва Кемъл, смъква шапката от главата си и ядно я захвърля на земята.

— Всичко е наред, Кемъл — успокоявам го. — Благодаря, че се опита.

— Не, не е наред! — крещи той.

— Кемъл, аз…

— Просто не го казвай. Не желая да го чувам. Ти си добро дете и аз няма да стоя и да те гледам как се мотаеш напред-назад без настроение само защото тоя дебел дърт недоволник нямал време. Просто няма. Тъй че имай малко уважение към по-възрастните от теб и не ме тормози.

Очите му горят.

Навеждам се, вдигам шапката му от земята и я отупвам от прахта, след което я протягам към него.

Минава един миг и той я поема.

— Добре тогава — изтърсва пресипнало, — предполагам, че така става.

Кемъл ме завежда до един фургон и ми нарежда да изчакам отвън. Облягам се срещу едно от големите застопорени колела и запълвам времето си, като вадя тресчици изпод ноктите си и дъвча дълги стръкове трева. В един момент главата ми увисва летаргично напред, готов съм всеки миг да заспя.

Кемъл се появява, препъвайки се, около час по-късно, стиснал в едната си ръка бутилка, а в другата — ръчно свита цигара. Очите му са наполовина затворени.

— Тоз тук е Ърл — провлачва той и помахва с ръка зад себе си. — Той ще се погрижи за теб.

От вагона излиза един плешивец — огромен, с врат, по-широк от главата му. Около кокалчетата му и нагоре по косматите му ръце се простира мрежа от избледнели зелени татуировки. Той протяга ръка.

— Добър ден — поздравява.

— Добър ден — отвръщам озадачен и се обръщам Към Кемъл, който пристъпва със зигзагообразна походка по избуялата трева в посока, за която може да се каже, че отвежда някъде към Летящия ескадрон. При това и пее. Страшно фалшиво.

Ърл свива длани на фуния около устата си.

— Млъквай, Кемъл! И се качвай на този влак, преди да потегли без теб!

Кемъл рухва на колене.

— О, господи — изохка Ърл. — Чакай малко. Ей сега се връщам.

Отива до стареца и го повдига от земята с такава лекота, като че ли Кемъл е не по-тежък от малко дете. Ръцете, краката и главата на Кемъл увисват през рамото на Ърл, той се кикоти и въздъхва.

Ърл го поставя от вътрешната страна на вратата на един вагон, приглушено се съветва с някого вътре и се връща при мен.

— Алкохолът ще го убие тоя старец — мърмори той, преминавайки с маршова стъпка покрай мен. — Ако не си изповръща червата, направо ще вземе да падне от скапания влак. Самият аз даже и не помирисвам тая гадост — довършва той и хвърля поглед през рамо към мен.

Все още стърча там, където ме е оставил по-рано.

Ърл изглежда изненадан.

— Идваш ли, или не?

Когато последната част от влаковата композиция излиза от гарата, аз лежа свит на леглото в спален вагон, плътно притиснат до някакъв мъж. Той е законният собственик на цялото това пространство, но успях да го убедя да го сподели с мен в замяна на моя един долар. Въпреки сделката обаче се муси и аз обвивам коленете си с ръце, опитвайки се да се свия колкото се може повече.

Задушавам се от миризмата на немити тела. Във всяко от редиците от три легла, разположени едно върху друго, спи поне по един мъж, ако не и по двама. Този, който е притиснат точно срещу мен, удря с юмруци едно тънко сиво одеяло в напразно усилие да го превърне във възглавница.

Един глас се извисява над какофонията:

— Ojcze nasz ktorys jest w niebe, swiec sie imie Twoie, pryjdz krolevstwo Twoje 11 11 Отче наш, ти, който си на небето, да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство… (пол.) — Б.пр. .

— Исусе Христе — обажда се домакинът ми и провира глава в пространството пред леглата. — Говори на английски, шибан поляк такъв! — връща се обратно под леглото, като клати глава. — Пак някой от тия типове. Току-що слезли от шибаната лодка.

— … i nie wodz nasz na pokuszenie ale nas zbaw ode ztego. Amen 12 12 И не въведи нам в изкушения, но избави ни от лукавия. Амин. (пол.) — Б.пр. .

Притискам се до стената и затварям очи.

— Амин — прошепвам.

Влакът се разлюлява. Светлините примигват и угасват. Някъде в далечината пред нас изпищява свирка. Започваме да се търкаляме напред и лампите отново светват. Толкова съм уморен, че не мога и дума да кажа, главата ми се блъсва в стената, без и през ум да ми мине да се опитам да избегна удара.

По някое време се събуждам и се озовавам с лице срещу чифт огромни работни ботуши.