Сара Груэн - Вода за слонове

Кемъл прекъсва замечтаното ми мълчание.

— Ти колежанче ли си?

— Да, сър.

— Така си и мислех — отново ми предлага бутилката, но аз поклащам глава. — Завърши ли?

— Не.

— Защо не?

Нищо не казвам.

— На колко си години, Якоб?

— На двайсет и три.

— Някога имах момче на твоята възраст.

Музиката е заглъхнала и зрителите започват да се изнизват от голямата шатра. Спират се озадачени и се чудят какво се е случило с менажерията, през която са минали на влизане. Докато те напускат от предната страна на шатрата, през задната се вмъква цял батальон хора и започват да товарят скамейки, столове и стъпала, които шумно стоварват в претъпканите фургони. Преди още зрителите да са си тръгнали, голямата шатра е обърната с главата надолу.

Кемъл започва да кашля и усилието разтърсва цялото му тяло. Поглеждам да видя дали не му трябва потупване по гърба, но той протяга ръка да ме спре. Поема си дъх, кашля и после се изплюва. Накрая пресушава бутилката, избърсва уста с опакото на ръката си и поглежда към мен, измервайки ме от глава до пети.

— Слушай — започва той, — няма да се опитвам да си пъхам носа в твоите работи, но мога да кажа, че не си започнал да скиташ отдавна. Прекалено си чистичък, дрехите ти са хубавки и нямаш нищо свое в целия свят. По пътя човек събира разни неща, може би не приятни неща, но ги събира тъй или иначе. Не че се опитвам да си чеша езика или нещо подобно, но момче като теб не бива да скита по пътищата. Аз съм скитал и ти казвам, че това не е никакъв живот — ръцете му се отпускат върху свитите му колене, а лицето му се извръща към моето. — Ако имаш живот, към който да се върнеш, смятам, че точно това трябва да направиш.

Минава миг, преди да съм в състояние да отговоря, а когато го правя, гласът ми се пречупва:

— Нямам.

Той ме наблюдава още малко и кима.

— Съжалявам да го чуя.

Тълпата се разпръсва, като се упътва от голямата шатра към паркинга и по-нататък, към покрайнините на града. Иззад голямата палатка в небето се издига един балон, следван от дълъг детски писък. Избухва смях, чува се шум от запалени автомобилни двигатели и приповдигнати въодушевлени гласове.

— Можеш ли да повярваш, че успя да се наведе така?

— Мислех, че ще умра, когато онзи клоун захвърли долните си гащи.

— Къде е Джими? Ханк, Джими при теб ли е?

Кемъл ненадейно се изправя на крака.

— Ха! Ето го и него! Кучият му син!

— Кой?

— Чичо Ал! Идвай! Сега е моментът да те вкараме в шоуто.

И закуцуква нанякъде с по-бърза крачка, отколкото съм допускал, че е способен. Изправям се и тръгвам след него.

Няма как да объркаш чичо Ал с някого другиго. Думите „управител на цирка“ са изписани по цялата му външност, от яркочервеното му палто и бели бричове до цилиндъра на главата му и напръсканите с лак мустаци. Движи се през тълпата като ръководител на парад, кръглият му корем шества пред него, а заповедите излизат от устата му с дълбок, кънтящ глас. Спира, колкото да позволи пред него да мине клетката на един лъв и после продължава да върви през група мъже, които се борят с навит на руло брезент. Без да забавя крачка, той плясва един от тях по главата, мъжът надава вик и се обръща, разтривайки ухото си, но чичо Ал вече е отминал, следван от придружителите си.

— Това ми напомня — обажда се Кемъл през рамо, — каквото и да става, не споменавай за „Ринглинг“ пред чичо Ал.

— Защо не?

— Просто недей.

Кемъл забързано докуцуква до чичо Ал и му препречва пътя.

— Ъъъ, здравейте — изрича той с подчертано хленчещ, угоднически глас. — Чудех се дали не бих могъл да поговоря за малко с вас, сър?

— Не сега, момче. Не сега — прогърмява Ал, марширувайки покрай него като някой от есесовците в прегледите с новини, които дават по време на филмите. Кемъл немощно куца след него, навежда глава на една страна, после на другата и подтичва като изпаднало в немилост кутре.

— Само един миг, сър. Просто се чудех дали на някого от отделите не му трябват още хора.

— Мислиш да си сменяш попрището, а?

Гласът на Кемъл се извисява като сирена:

— О, не, сър. Не аз. Аз съм си щастлив на своето си място. Да, сър, щастлив съм като мида 10 10 Пълният израз, разпространен в САЩ, е „Щастлив съм като мида при прилив“ и е свързан с търсенето на миди — приливът защитава мидите и прави намирането им по-трудно. — Б.пр. , точно така — и избухва в маниакален кикот.

Разстоянието помежду им се увеличава. Кемъл започва да се препъва и накрая спира.