Сара Груэн - Вода за слонове

Хората явно нямат желание да си ходят. Когато разгневеният посетител и двамата му придружители най-после се скриват зад една сграда от червени тухли, тълпата започва да отстъпва, но продължава да поглежда с надежда през рамо, да не би да пропусне нещо.

Джими си пробива път сред борещите се.

— Хей, ти — вика ме той. — Сесил иска да те види.

И ме повежда към задната част на тълпата. Сесил е приседнал на ръба на един сгъваем стол. Краката му с обутите в гети стъпала са изпънати напред. Лицето му е червено и мокро и той си вее с една програма. Свободната му ръка изпитателно потупва един след друг всички джобове и накрая се пъха в ризата му, откъдето измъква плоска четвъртита бутилка. Устните му се извиват назад и той изважда запушалката със зъби, след което вдига шишето нагоре. Точно тогава ме забелязва.

За миг не прави нищо, само ме гледа, допрял до устните си бутилката и без да отпива, отново я навежда и я подпира на кръглия си корем. Започва да барабани с пръсти по нея, без да сваля очи от мен.

— Добре се справи преди малко — продумва най-после.

— Благодаря, сър.

— Къде си се научил да се биеш така?

— Не знам. От футбола. От училище. Докато обуздавах стария бик, който проявяваше крайно нежелание да се раздели с тестикулите си.

Сесил продължава да ме гледа със свити устни още една секунда, без да престава да барабани по бутилката.

— Кемъл вече наел ли те е към шоуто?

— Не официално. Не, сър.

Следва ново продължително мълчание. Очите на Сесил се превръщат в две тесни цепки.

— Умееш ли да си държиш устата затворена?

— Да, сър.

Той отпива дълга глътка от бутилката си и очите му се отпускат.

— Добре тогава — кимна бавно.

Сега е вечер и докато шантавелниците забавляват тълпата в голямата шатра, аз съм застанал до гърба на една много по-малка палатка, която се намира в далечния край на територията на цирка, зад цяла редица вагони за багаж; хората разбират за съществуването й само чрез приказки, които се носят от уста на уста, и получават достъп срещу такса от петдесет цента. Вътрешността й е потънала в сенки; единствената светлина идва от струя червени електрически крушки, която обвива с топло сияние жената, сваляща методично дрехите си една след друга.

Моята задача е да поддържам реда и периодично да изплющявам по стените на шатрата с една метална тръба, за да стресна зяпачите, които се опитват да надникнат вътре, или по-скоро да окуража зяпачите да заобиколят палатката, да минат от предната й част и да заплатят своите петдесет цента. Трябва освен това да съм нащрек и в готовност да обуздая поведение като това, което видях по-рано на страничните атракции, въпреки че не мога да не си помисля, че онзи приятел, който бе толкова разочарован следобеда, тук не би се оплакал.

Сгъваемите столове са подредени в дванайсет редици и всеки от тях е зает. Бутилката контрабанден алкохол се предава от човек на човек и всички те я поемат пипнешком, без дори да я погледнат, защото никой не иска да свали дори за миг очи от сцената.

Жената е благословена със съвършено изваяно тяло, червена коса, мигли, които са толкова дълги, че в никакъв случай не могат да бъдат естествени, и малка бенка, изрисувана точно до пълните й устни. Краката й са дълги, хълбоците закръглени, а гърдите й карат всички да онемеят. Тялото е прикрито едва-едва от чифт прашки, прозрачен шал от някаква блестяща материя и великолепно запълнен сутиен. Тя раздвижва рамене и заедно с малката група музиканти, разположени от дясната й страна задържат вниманието на зрителите, които изобщо не забелязват как тече времето.

Прави няколко крачки, като изкусително се плъзга по сцената в покритите си с пера пантофки. От дъното на барабана излиза тракащ звук и тя застива на мястото си с разтворени в престорена изненада устни. Отхвърля глава назад, разкривайки гърлото си, и плъзга ръце към чашките на сутиена си, после се навежда напред и стиска гърдите си, докато зърната се подуват между пръстите й.

Обхождам с поглед стените на палатката. Изпод края на брезента се подават чифт обувки. Отправям се натам, движа се плътно до стената. Когато заставам точно пред обувките, замахвам с тръбата и удрям платното над тях. Разнася се пъшкане и обувките изчезват. Стоя неподвижен, притиснал ухо до брезента, и след малко се връщам на поста си.

Червенокосата се полюшва в ритъма на музиката, галейки шала си с пръсти, завършващи с лакирани нокти. В материята са втъкани златни или сребърни нишки, които искрят, докато жената плъзга шала напред и назад върху раменете си. Изведнъж тя се привежда рязко в кръста, отмята глава назад и цялото й тяло затрептява.