Сара Груэн - Вода за слонове

Скоро след обяда виждам първия обитател на частната болница, който поема нагоре по улицата в бутаната си от роднини количка. Десет минути по-късно навън се проточва същинска композиция от колички. Ето я Рути, о, и Нели Комптън, но какъв е смисълът да извеждат точно нея? Та тя е оглупяла като ряпа, дори няма да си спомни, че е излизала. А, ето и Дорис, това трябва да е нейният Рандъл, за когото говори постоянно. И онова копеле Макгинти. О, да, героят на деня, заобиколен от семейството си, с проснато върху коленете му одеяло. Най-вероятно разправя разни истории за слоновете, не се и съмнявам.

Зад голямата палатка се простира редица першерони, до един искрящо бели. Може би това са конете за прескоци? Такива коне винаги са бели, така че колофонът, който държи краката на жокеите прикрепени към гърбовете им, да не си личи.

Дори и да е свободен номер, няма причина да мисля, че може да стъпи и на малкия пръст на Марлена. Нищо и никой не може да се сравнява с Марлена.

Оглеждам се с надеждата да видя някой слон, и изпитвам равни части страх и разочарование.

Композицията от колички се завръща по-късно следобед със завързани към столовете балони и глупави шапки по главите на обитателите си. Някои дори държат торбички захарен памук в ръце! Този памук като нищо може да е вече на една седмица. По мое време захарният памук беше пресен, завит около хартиената шишарка направо от машината.

В пет часа една слаба сестра с конска физиономия се появява в края на дневната.

— Готов ли сте да вечеряте, господин Янковски? — пита тя, като вдига с ритник спирачките ми и ме завърта в обратна посока.

— Уф! — изпуфтявам, недоволен, задето не е изчакала да й отговоря, преди да премине към действие.

Когато стигаме до трапезарията, тя насочва количката ми към моята обичайна маса.

— Не, чакайте! — отсичам. — Днес не искам да седя там.

— Не се тревожете, господин Янковски — отвръща тя, — сигурна съм, че господин Макгинти вече ви е простил заради снощната случка.

— Да, но аз не съм му простил. Искам да седна там — и посочвам към друга една маса.

— Но там не седи никой — възразява тя.

— Именно.

— О, господин Янковски, защо просто не ми позволите да…

— Просто ме оставете там, където ви помолих, дявол да го вземе!

Количката ми спира и зад нея се възцарява мъртвешка тишина. След няколко секунди започваме отново да се движим. Сестрата ме паркира на избраната от мен маса и излиза. Когато се връща, за да тресне пред мен една чиния, устните й са строго свити.

Най-неприятната част да седиш сам на масата си е това, че няма какво да те разсейва, принуден си да слушаш разговорите на другите. Не че подслушвам, просто не мога да не ги чуя. Повечето от тях говорят за цирка и в това няма проблем. Проблемът е там, че дъртият гадняр Макгинти се е разположил на моята обичайна маса при моите приятелки от нежния пол и се държи като крал Артур на Кръглата маса. И това не е всичко. Очевидно е казал на някого, който работи в цирка, че е носил вода за слоновете, и те са му сменили билета с билет за предно място! Невероятно! И ето го сега, седи и дрънка безспир за специалните привилегии, които е получил, докато Хейзъл, Дорис и Норма му хвърлят възхитени погледи.

Не мога повече да търпя. Свеждам поглед надолу към чинията си. Вътре има нещо задушено под тънка прозрачна заливка и до него купчинка, която ми прилича на болно от шарка желе.

— Сестро! — излайвам. — Сестро!

Една от сестрите вдига очи и среща погледа ми. Очевидно е, че не съм тръгнал да умирам, затова жената изминава пътя до мен с доста спокойна крачка.

— Какво мога да направя за вас, господин Янковски?

— Можете да ми донесете някаква истинска храна.

— Моля?

— Истинска храна. Нали разбирате, онова, което ядът хората вън от това място.

— О, господин Янковски…

— Не ми викайте „О, господин Янковски“, млада госпожице. Това е бебешка храна, а доколкото знам, аз не съм на пет години. На деветдесет съм. Или на деветдесет и три.

— Това не е бебешка храна.

— Бебешка храна е и още как. Вътре няма нищо. Само вижте… — прокарвам вилицата си през покритата със заливка купчина. Тя се разпада на клисави късчета и вилицата остава в ръката ми, покрита единствено с малко заливка. — Вие на това храна ли му викате? Искам да получа нещо, в което да мога да забия зъбите си. Нещо, което да хрущи между тях. А какво точно трябва да бъде това? — питам, побутвайки купчинката червено желе? То се разтриса яростно, като женска гърда, която едно време познавах.