Сара Груэн - Вода за слонове

Влакът изскърцва, съпротивлява се на нарастващата сила на спирачките. След няколко минути отеква дълъг, пронизителен писък, огромният железен звяр се разтърсва, спира и издиша.

Кинко отмята одеялото си и се изправя. В цял ръст е не по-висок от метър и двайсет, ако има и толкова. Протяга се, прозява се, премлясква с устни и почесва главата, мишниците и тестисите си. Кучето танцува около краката му и късо отрязаната му опашка енергично се развява във въздуха.

— Хайде, Куини — казва той и го вдига от пода. — Искаш да излезеш навън ли? Куини иска да излезе навън? — залепва целувка точно в средата на оцветената в кафяво и бяло глава на женския териер и прекосява малката стаичка.

Наблюдавам го, свит под своя измачкан конски чул.

— Кинко? — викам.

Ако не бе затръшнал вратата с такава ярост, навярно щях да си помисля, че не ме е чул.

Спрели сме на един страничен коловоз зад Летящия ескадрон, който явно е пристигнал преди няколко часа. Градът от палатки вече е издигнат за радост на събралата се тълпа от граждани. Върху Летящия ескадрон седят деца на цели редици и гледат наоколо с блестящи очи. Родителите им са се струпали отдолу, стиснали ръцете на по-малките им братчета и сестричета, и сочат едно или друго от чудесата, които се появяват пред очите им.

Работниците от главния влак слизат от спалните вагони, палят цигари и се отправят през тълпата към готварницата, чието знаме в синьо и оранжево е вече вдигнато, а от казана до него изригва пара — радостно свидетелство за присъствието на готова закуска във вътрешността на походната кухня.

От спалните вагони в края на влака, които очевидно са и по-луксозни, се появяват артисти. Йерархията е ясна: колкото по-близо си до края на влака, толкова по-впечатляващо е жилището ти. Самият чичо Ал се измъква от един вагон точно пред служебния вагон. Не мога да не забележа, че двамата с Кинко сме онези двама човешки обитатели на влака, които заемат място най-близо до машината.

— Якоб!

Обръщам се. С широки крачки към мен се е запътил Август. Ризата му е педантично чиста, брадичката — гладка. Очевидно напомадената му коса е била вчесана съвсем наскоро.

— Как си тази сутрин, момчето ми? — пита той.

— Добре — отвръщам. — Само малко уморен.

— Този малък трол притесни ли те по някакъв начин?

— Не — отговарям. — Държа се съвсем любезно.

— Хубаво, хубаво — той плясва с ръце. — В такъв случай какво ще кажеш да хвърлиш едно око на онзи кон? Не вярвам да е нещо сериозно. Марлена ужасно ги е разглезила. А, ето я и самата малка госпожица. Ела насам, скъпа — провиква се той бодро. — Искам да те запозная с Якоб. Той ти е голям почитател.

Усещам как се обливам в червенина.

Тя спира до Август и ми се усмихва, докато той се обръща към вагона с животните.

— Приятно ми е — тя протяга ръка. Дори отблизо прилича забележително на Катрин — фини черти, бледа като порцелан кожа с няколко лунички на носа, искрящи сини очи и коса, която е точно толкова тъмна, че да не й подхожда определението „руса“.

— Удоволствието е мое — отвръщам с болезненото съзнание, че не съм се бръснал от два дни, че дрехите ми са втвърдени от засъхналата по тях тор и че миризмата на тор не е единственият неприятен аромат, който се разнася от тялото ми.

Тя леко навежда глава.

— Я ми кажи, нали точно теб видях вчера? В менажерията?

— Не, не мисля — инстинктивно прибягвам към лъжата.

— Да, ти беше. Точно преди представлението. Когато клетката на шимпанзето се затръшна и се затвори.

Хвърлям поглед към Август, но той все още гледа на другата страна. Тя проследява погледа ми и сякаш разбира.

— Не си от Бостън, нали? — пита с понижен глас.

— Не. И никога не съм бил.

— Хмм — клати глава. — И все пак ми се струва, че отнякъде те познавам. Е, добре — продължава тя бодро, — Оги казва, че си ветеринар.

При звука на името си Август се обръща към нас.

— Не съм — отвръщам. — Искам да кажа, не точно.

— Просто се опитва да скромничи — намесва се Август. — Пийт! Хей, Пийт!

Пред вратата на товарния вагон с животните група мъже наместват рампа с вградени странични стени. Един от тях, висок и тъмнокос, се обръща.

— Да, шефе?

— Свали първо другите и после докарай тук Сребърна звезда, става ли?

— Става.

След като по рампата преминават единайсет коня — пет бели и шест черни, Пийт отново влиза във вагона, за да се върне само секунда по-късно.

— Сребърна звезда не иска да помръдне, шефе.