Кэндес Бушнелл: 4 блондинки

Джейни Уилкокс чу за Харолд Вейн, милиардера, в тоалетната на един клуб. Това се случи преди две години и макар да се оказа дребен пискун с лъскава кръгла глава и вечно лъскави обувки (караше прислугата си да полира Доксайдерите му до блясък), Харолд й поднесе едно от най-хубавите лета.

— Трябва да си намеря мъж за лятото — оплакваше се Джейни на своята приятелка Алисън и точно тогава един глас извика от кабинките: „Харолд Вейн“.

Харолд имаше къща с измазана фасада на Джин Лейн в Саутхамптън. Пред сградата се простираше дълга зелена морава, а тази отзад бе по-малка и гледаше към дюните и плажа. В събота и неделя там се сервираше обяд от две ястия с вино. Персоналът се състоеше от един готвач и мъж на име Скааден, който бъркаше коктейли и дискретно поднасяше храната от сребърни плата. В двора можеше да се влезе само през портите от ковано желязо с „Х“ на едното крило и „В“ на другото. Освен това Харолд имаше пазач, който се обличаше като градинар, но носеше пистолет.

— Не се ли притесняваш, че някой от тях може да се усети? — попита Алисън в началото на Харолдовото лято. Джейни беше поканила приятелката си (която имаше дял от една мъничка къща в Бриджхамптън) да прекара деня с нея.

— Какво имаш предвид? — попита Джейни, като си мислеше за градинаря.

— Че ги използваш. Заради вилите им.

— Аз съм феминистка — рече Джейни. — Тук става дума за преразпределение на благата.

Лежаха на шезлонгите до басейна, а Скааден постоянно им носеше чаши с леден чай.

— Къде е Харолд, между другото? — попита Алисън.

Имаше изпъкнали сиви очи. „Колкото и да се гримира, никога няма да стане хубава“, помисли си Джейни, докато я чакаше да зададе въпроса. Алисън бе нещо като професионална приятелка на богатите и известните; вероятно още щом си отидеше оттук, щеше да се обади на всички, за да им каже, че е обядвала в къщата на Харолд Вейн и двамата вече са добри приятели. Всъщност Джейни предполагаше, че след края на лятото, когато скъса с Харолд, Алисън ще продължи да търси приятелството му. Щеше да го кани на питиета, а когато го види на купоните, да го хваща подръка и да му шепне на ухото разни шеги.

— В кенефа е — отвърна Джейни. Имаше нежен момичешки глас и въпреки зашеметяващите си лице и фигура знаеше, че именно този глас е тайното й оръжие: той й позволяваше да бръщолеви безнаказано каквото си иска. — Прекарва там по един час всяка вечер, преди да излезе, а в почивните дни по един час сутрин и един късно следобед. Това заема доста голяма част от деня му. Миналата неделя изпуснахме един литературен купон само защото не пожела да стане от клекалото.

— Какво прави там?

Джейни сви рамене.

— Не зная. Сере. Чете. Макар че не ми е ясно как може човек да сере цял час. Все му казвам, че не е полезно за червата.

— Вероятно това е единственият начин да се изолира от всичко.

— О, не — рече Джейни. — Вътре си има телефон и електронна поща. — После погледна Алисън. — Забрави какво съм ти казала, ясно?

Представяше си как Алисън ходи по вечери и разправя наляво и надясно как Харолд Вейн прекарва по един час в кенефа, откъдето говори по телефона и изпраща електронни писма. Почувства се виновна. Все пак Харолд никога не бе казал нещо, с което поне малко да я засегне, а и се чувстваше малко влюбена в него.

Харолд наистина бе успял да я изненада. В началото просто не намираше сили да легне с него, но на втората събота след Деня на падналите във войните, когато го направиха, й стана чудно защо е чакала толкова дълго. В леглото Харолд бе възхитителен. Казваше й какво иска от нея и как да застане (по-късно през лятото избръсна всичките косми по тялото й и я накара да се пече гола) и имаше огромен пенис.

Всъщност толкова огромен, че цяло лято, когато разни жени я питаха дали е вярно, че ходи с Харолд (това се случваше най-често в дамските тоалетни на модните ресторанти в Хамптъните, където редовно ходеха), Джейни изваждаше червилото си и споделяше уж под секрет колко голяма е пишката му и как първия път, когато я видяла, му казала, че няма начин да я напъха в нея. След това започваше да се черви с полуотворени устни. Може би бе малко неприлично да обсъжда пишката на Харолд, но пък усещаше, че така му прави услуга — когато скъсаше с нея, щеше да му е по-лесно да си намира други.

Не че той имаше някакви проблеми с това. Харолд бе като Дядо Коледа. Стари гаджета му се обаждаха, предлагайки да му уредят среща с техни приятелки, а Харолд винаги даваше съвети и изпращаше на тези жени дребни подаръци, с които да им помогне да преодолеят кризите си — клетъчни телефони, компютри и дори се случваше да плати таксата за частна детска градина за извънбрачното дете на някоя от тях. Още първия път, когато Джейни дойде във вилата му, той я хвана за ръка, заведе я в гаража и й каза: