Джером Сэлинджер - Седем несъбрани разказа

— Какво изяде? Какво е изяла? — госпожа Джоунс истерично искала да разбере от своя брат.

— Нищо! Тя почти не яде нищо — отговорил Черния Чарлз отчаяно. Той все още се опитвал да направи нещо смислено с извиващото се тяло на Лайда Луийз.

Нещо се появило в главата на Ръдфорд, нещо от учебника на баща му „Първа помощ за американци“. Изплашено той паднал на колене и натиснал коремната област на Лайда Луийз с два пръста. Лайда Луийз отговорила със смразяващ кръвта писък.

— Апендиксът й. Спукал й се е апендиксът. Или ще се спука — Ръдфорд диво информирал Черния Чарлз. — Трябва да я закараме в болница.

Разбирайки, поне отчасти, Черния Чарлз кимнал.

— Ти дръж краката — той наредил на сестра си.

Госпожа Джоунс обаче изпуснала своята част от товара на път за колата. Ръдфорд и Пеги хванали по един крак и с тяхна помощ Черния Чарлз натъпкал стенещото момиче на предната седалка. Ръдфорд и Пеги също се качили отпред. Пеги държала главата на Лайда Луийз. Госпожа Джоунс трябвало да седи сама отзад. Тя издавала дори по-измъчени звуци от тези, които идвали от дъщеря й.

— Закарай я в Самарянина. На Бентън Стрийт — Ръдфорд казал на Черния Чарлз.

Ръцете на Черния Чарлз треперели така жестоко, че той не можел да запали колата. Ръдфорд промушил ръка между спиците на кормилото и завъртял ключа. Колата запалила.

— Там това Самарянина е частна болница — казал Черния Чарлз, разбивайки зъбците в скоростната кутия.

— Какво значение има? Бързо! Бързо, Чарлз! — казал Ръдфорд и после казал на възрастния човек кога да превключи на втора и кога на трета. Чарлз знаел достатъчно обаче да надуе над всичко позволено по правилник.

Пеги галела челото на Лайда Луийз. Ръдфорд гледал пътя. Госпожа Джоунс — отзад — хленчела непрестанно. Лайда Луийз лежала напряко върху седналите деца със затворени очи, стенейки от време на време. Колата най-накрая стигнала до Самарянската болница на около миля и половина.

— Карай към предния вход — наредил Ръдфорд.

Черния Чарлз го погледнал:

— Предният вход, момче? — казал той.

— Предният вход, предният вход — казал Ръдфорд и развълнувано ударил възрастния мъж по коляното.

Черния Чарлз послушно направил полукръг през покритата с чакъл алея и спрял пред големия бял вход.

Ръдфорд скочил от колата без да отваря вратата и изтичал в болницата. На рецепцията седяла сестра със слушалки на главата.

— Лайда Луийз е отвън и умира — й казал Ръдфорд. — Трябва веднага да й се извади апендикса.

— Ш-ш-шт — казала сестрата, слушайки слушалките си.

— Моля. Тя умира, казвам ви.

— Ш-ш-шт — казала сестрата, слушайки слушалките си.

Ръдфорд ги свалил от главата й.

— Моля — казал той. — Трябва да извикате човек да ни помогне да я вкараме вътре и за всичко останало. Тя умира.

— Певицата? — попитала сестрата.

— Да! Лайда Луийз! — казало момчето почти щастливо и с ентусиазъм.

— Съжалявам, но правилата на болницата не допускат пациенти негри. Много съжалявам.

Ръдфорд останал за момент с отворена уста.

— Би ли, моля, пуснал слушалките ми? — казала сестрата тихо. Жена, която се контролирала при всички обстоятелства.

Ръдфорд пуснал слушалките, обърнал се и изтичал навън от сградата.

Качил се обратно в колата, нареждайки:

— Карай към Джефърсън, Спръс и Фентън.

Черния Чарлз не казал нищо. Запалил мотора — бил го изгасил — и подкарал рязко.

— Какво му е на Самарянина? Това е добра болница — казала Пеги с ръка върху челото на Лайда Луийз.

— Не, не е — казал Ръдфорд, гледайки право напред, опитвайки се да избегне възможен поглед настрани от Черния Чарлз.

Колата завила по Фентън Стрийт и спряла пред Джефърсън Мемориал Хоспитъл.

Ръдфорд изскочил отново, последван този път от Пеги.

Вътре имало същия тип рецепция, но зад гишето седял мъж вместо сестра — служител с бял костюм. Той четял вестник.

— Моля. Бързо. Има дама отвън в колата, която умира. Апендиксът й е спукан или нещо подобно. Бързо, моля!

Служителят скочил на крака, вестникът му паднал на пода. Той последвал по петите Ръдфорд.

Ръдфорд отворил предната врата на колата и се отдръпнал. Служителят погледнал вътре към Лайда Луийз, бледа и в агония лежаща на седалката с глава върху скута на Черния Чарлз.

— О! Аз не съм доктор. Почакайте секунда.

— Помогни ни да я пренесем — изкрещял Ръдфорд.

— Само минута — казал служителят. — Ще извикам дежурния хирург.

Той закрачил, влизайки в болницата с една ръка в джоба на сакото — за достойнство.