Джером Сэлинджер - Седем несъбрани разказа

След това той ми разказа за един ден през ноември. Все още било по времето на Куулидж, но не знам точно коя година. Не мисля, че онези години се различаваха една от друга и без това.

Било следобед. Половин час след като учениците от началното училище на Ейджърсбърг блъскайки, ръгайки и натискайки се, се били измъкнали от там, Ръдфорд и Пеги седели високо в гредите на строежа на нова къща, на Мис Пакърс Стрийт. Не се виждал никакъв дърводелец наоколо. Най-високата, най-тясната, най-слабата греда в къщата била тяхна — да я възсядат без каквито и да е досадни забележки.

Седейки с удоволствие етаж над земята, те говорили за нещата, които имат значение: миризмата на бензин, ушите на Робърт Хамилтън, зъбите на Алис Колдуел, колко големи камъни е окей да се хвърлят по хора, Милтън Силс, как да изпускаш цигарен дим през носа си, господа и дами, които имаха лош дъх, най-подходящият размер нож, с който да се убиват хора.

Разменили си и планове за бъдещето. Пеги решила, че когато порасне, ще бъде медицинска сестра на фронта. Също и киноактриса. Също и пианист. Също и измамник — такъв, който отмъква много диаманти и какво ли не, но дава част от тях на бедните; на много бедните. Ръдфорд казал, че той само иска да бъде пианист. В свободното си време, може би, би бил и автомобилен състезател — още тогава имал доста хубав чифт очила.

Последвало съревнование по плюене, като в най-разгорещения момент губещата страна изпуснала ценна кутийка за пудра без огледало от джоба на жилетката си. Тя започнала да се спуска надолу, но изгубила баланс и паднала четвърт етаж. Паднала с ужасно тупване на новия бял под от борова дървесина.

— Окей ли си? — попитал придружителят й без да се помръдне от гредите.

— Главата ми, Ръдфорд. Умирам!

— Не-е, нищо ти няма.

— Има ми. Ела да видиш.

— Няма да слизам чак до долу, за да гледам.

— Моля — настояла дамата.

Мърморейки дребни цинични наблюдения за хора, които не внимават къде вървят, Ръдфорд се смъкнал надолу.

Той побутнал един-два кичура от прекрасната ирландскочерна коса на пациента.

— Къде боли — поискал да знае.

— Навсякъде…

— Е, аз не виждам нищо. Изобщо няма контузии.

— Няма какво?

— Контузии. Кръв или друго. Няма дори никакво подуване — преглеждащия се дръпнал назад изпълнен с подозрения. — Дори не мисля, че си паднала на главата си.

— Паднах. Продължавай да търсиш… Ето там. Точно където ти е ръката…

— Не виждам нищо. Качвам се обратно.

— Чакай! — казала Пеги. — Целуни го първо. Тук. Точно тук.

— Няма да те целувам по кратуната. За к’ъв ме мислиш?

— Моля! Точно тук — Пеги посочила бузата си.

Отегчен и невъобразимо човеколюбив, Ръдфорд го направил.

Последвало доста подмолно съобщение:

— Сега сме сгодени.

— Без майтап!… Тръгвам си. Отивам долу при стария Чарлз.

— Не можеш. Той каза да не ходим днес. Каза, че ще има гости днес.

— Няма да му пука. Както и да е, няма да стоя тук с теб. Не можеш да плюеш. Не можеш даже да стоиш кротко на едно място. А когато изпитам съчувствие към тебе или каквото и да е, се опитваш да се лигавиш.

— Не се лигавя много често.

— Чао — казал Ръдфорд.

— Ще дойда с теб!

Те напуснали приятно ухаещата празна къща и тръгнали по следобедните есенни улици към кафенето на Черния Чарлз. На Спръс Стрийт спрели за петнайсет минути да погледат двама разгневени пожарникари, които се опитвали да свалят млада котка от дърво. Жена в японско кимоно управлявала операцията с неприятен, натрапчив глас. Двете деца я слушали, наблюдавали пожарникарите и беззвучно подкрепяли котката. Тя не ги разочаровала… Неочаквано скочила от високия клон, приземявайки се на каската на единия пожарникар и оттласквайки се като от трамплин, прелетяла в миг на съседното дърво. Ръдфорд и Пеги продължили, замислени и променени завинаги. Следобедът от сега нататък завинаги съдържал едно златночервено дърво, една каска на пожарникар и една котка, която наистина знаела как да скача.

— Ще позвъним на звънеца като стигнем. Няма направо да влизаме — казал Ръдфорд.

— Окей.

Когато Ръдфорд позвънил, Черния Чарлз лично, не само буден, но и избръснат, отворил вратата. Пеги веднага му докладвала:

— Ти каза да не идваме днес, но Ръдфорд искаше.

— Влизайте — Черния Чарлз ги поканил сърдечно. Не им бил сърдит.

Ръдфорд и Пеги го последвали внимателно, оглеждайки се за госта.

— Детето на сестра ми е тук — казал Черния Чарлз. — Тя и майка й току-що дойдоха от страната на алигаторите.