Джером Сэлинджер - Седем несъбрани разказа

— Кажи на Мери да извика доктор — казах, останал без дъх. — Номерът е на това до телефона. С червен молив.

Холдън изкрещя името на Кенет отново. Той протегна нечистоплътно изглеждащата си ръка и избърса, почти с удар, малко пясък от носа на Кенет.

— Бързо, Холдън, по дяволите! — казах аз, носейки Кенет покрай него. Усетих Холдън да тича през къщата за Мери.

След няколко минути, дори преди доктора да е дошъл, майка ми и баща ми паркираха в алеята. Гуиър, който играеше главната младежка роля в представлението, беше с тях. Дадох знак на майка от прозореца на стаята на Кенет и тя като момиче затича към къщата. Говорих с нея минута в стаята; после слязох долу, разминавайки се с баща ми на стъпалата.

По-късно, когато докторът и майка ми, и баща ми бяха всички горе в стаята на Кенет, Холдън и аз чакахме на верандата. Гуиър, професионалният младеж, остана също по някаква причина. Най-накрая ми каза тихо:

— Предполагам, трябва да вървя.

— Добре — казах неопределено. Не исках никакви актьори наоколо.

— Ако има нещо…

— Върви си вкъщи вече, приятелче — каза Холдън.

Гуиър му се усмихна тъжно и започна да се изнизва. Изглежда не беше доволен от оттеглянето си. Беше също и любопитен след краткия си разговор с Мери, прислужницата.

— Какво е — сърцето ли? Той е само дете, нали?

— Да.

— Върви си вкъщи. Става ли?

По-късно направо исках да се изсмея. Казах на Холдън, че океанът беше пълен с топки за боулинг и малкия глупак кимна, и каза:

— Да, Винсънт — сякаш знаеше за какво говоря.

Той умря в осем и десет онази вечер.

Може би това, че написах всичко, ще го изведе оттук. Беше в Италия с Холдън, а беше във Франция, Белгия, Люксембург и част от Германия с мен. Не издържам. Не трябва да се навърта наоколо по това време.

В средата на зимата на 1944-а ме возеха отзад в претъпкан войнишки камион, пътуващ от Люксембург за фронта в Халцхофен, Германия — разстояние от четири спукани гуми, три (докладвани) случая на замръзнали ходила и поне един случай на начална фаза на пневмония.

Четирийсет и няколкото мъже, натъпкани в камиона, бяха почти само пехотински попълнения. Много от тях току-що излезли от болници в Англия, където бяха лекувани от наранявания, получени по-рано през войната. Привидно възстановени, те бяха на път да се присъединят към пехотните роти в една армейска дивизия, която, случи се, така че знаех, бе командвана от бригаден генерал, който рядко се качваше в командната си кола без Люгер и фотограф, един от всяка страна; боец притежаващ рядката дарба, когато е превъзхождан по численост или обграден от врага, да му пише остри, лесни за цитиране, кратки, пращащи го по дяволите бележки. Пътувах часове и часове без да поглеждам когото и да е в камиона право в очите.

През светлата част от деня мъжете правеха голямо усилие да потиснат или отклонят своето нетърпение да се пробват отново срещу врага. Скандиращи групи бяха формирани в двата края на камиона. Любими държавници бяха обстойно обсъждани. Песни се запяваха — надъхани, военни песни, главно композирани от патриотично настроени автори от Броудуей, които чрез някакво меланхолично, вероятно причинило им завинаги огорчение, завъртане на колелото на съдбата, бяха определени за негодни да заемат полагащото им се място на фронта. Накратко, камионът направо се тресеше от закачки и мелодии, докато нощта рязко не се спуснеше и не се закачваха затъмняващите пердета. Тогава всички мъже изглежда заспиваха или замръзваха до смърт, с изключение на разказвача на последващата история и мен. Той имаше цигари, а аз — уши.

Ето всичко, което знам за човека, който ми разказа историята:

Първото му име беше Ръдфорд. Имаше много лек южняшки акцент и хронична окопна кашлица. Линиите и червеният кръст на капитан-медик бяха нарисувани, според модата, с боя на каската му.

Това е всичко, което знам за него извън това, което естествено се споменава в историята. Така че, моля, не ми пишете за допълнителна информация — дори не знам дали човекът е жив днес. Тази молба се отнася специално към читателите, които може рано или късно да си помислят, че тази история е удар по една част от тази държава.

Тя не е удар по никого и по нищо. Просто малка история за ябълковия пай на мама, леденостудената бира, Бруклин Доджърс, Театъра във въздуха — накратко, нещата за които воювахме. Не може да я пропуснете, наистина.