Джером Сэлинджер - Седем несъбрани разказа

— Свири ли на пиано? — попитал Ръдфорд.

— Тя е певица, момко. Тя е певица.

— Защо щорите са спуснати? — попитала Пеги. — Защо не си ги вдигнал, Чарлз?

— Готвех в кухнята. Вие деца, може да ми помогнете да ги вдигна — казал Черния Чарлз и отишъл в кухнята.

Всяко от децата поело по една страна от стаята и започнало да пуска светлина. И двете започнали да се чувстват по-спокойни. Неудобството от гостите било приключило. Ако имало някой чужденец, някой нечленуващ в клуба, който се навърта при Черния Чарлз, това било само детето на сестра му — на практика никой.

Но Ръдфорд, минавайки от страната на пианото, изведнъж замръзнал. Някой седял зад пианото и го гледал. Той изпуснал въжето на щорите и те рязко се навили нагоре; въжето шумно тракало известно време, после спряло.

— „И бог казал: Да бъде светлина“ — казало порасналото момиче, черно колкото Чарлз, което седяло на мястото на Чарлз зад пианото. — Да — добавила тя спокойно.

Носела жълта рокля и имала жълта панделка в косата. Слънчевата светлина, пусната от Ръдфорд, паднала на лявата й ръка; с нея тя почуквала нещо бавно и лично по дървесината на пианото на Чарлз. В другата й ръка, между дълги, елегантни пръсти, държала горящ остатък от цигара. Не била хубаво момиче.

— Аз тъкмо вдигах щорите — най-накрая казал Ръдфорд.

— Виждам — казало момичето. — Добре правиш — тя се усмихнала, докато го казвала.

Пеги се била приближила.

— Здрасти — казала тя и сложила ръце зад гърба си.

— Здрасти и на теб — казало момичето. Кракът й също тактувал, забелязал Ръдфорд.

— Ние често идваме тук — казала Пеги. — Ние сме най-добрите приятели на Чарлз.

— Е-е, не е ли това чудесна новина! — казало момичето, намигайки на Ръдфорд.

Черния Чарлз дошъл от кухнята, бършейки в кърпа своите огромни, стройни ръце.

— Лайда Луийз — казал той, — тези тук са мои приятели, господин Ръдфорд и госпожица Марга-рийт — той се обърнал към децата. — Това тук е детето на сестра ми, госпожица Лайда Луийз Джоунс.

— Срещали сме се — казала племенницата му. — Всички бяхме при Лорд Плъшботъм преди две седмици — тя посочила Ръдфорд. — Той и аз играхме маджонг на пиацата.

— К’во ще кажеш да изпееш нещо за тия тук деца? — предложил Черния Чарлз.

Лайда Луийз пропуснала да отговори. Тя гледала в Пеги.

— Ти и той гаджета ли сте? — я попитала.

Ръдфорд бързо казал: „Не“.

— Да — казала Пеги.

— Защо харесваш това момче, а? — Лайда Луийз попитала Пеги.

— Не знам — казала Пеги. — Харесва ми начинът, по който стои пред черната дъска.

Ръдфорд сметнал забележката за отвратителна, но елегичния поглед на Лайда Луийз я поел и отнесъл настрани. Тя казала на Черния Чарлз:

— Чичо, чу ли какво тук каза Марга-рийт?

— Не. Какво каза? — попитал Черния Чарлз. Той бил вдигнал капака на пианото и търсел нещо из струните — вероятно угарка от цигара или капачка от бутилка кетчуп.

— Тя казва, че харесва това момче заради това как стои пред черната дъска.

— Верно? — казал Черния Чарлз, измъквайки глава от пианото. — Изпей нещо за тия тук деца, Лайда Луийз — казал той.

— Окей, те коя песен обичат?… Кой ми открадна цигарите? Точно тук бяха, отстрани.

— Твърде много пушиш. Всичко правиш твърде много. Пей — казал чичо й. Седнал зад пианото си. — Изпей Никой добър наоколо .

— Това не е песен за дечица.

— Тия тук дечица обичат такава песен, ама наистина.

— Окей — казала Лайда Луийз. Изправила се, близо до пианото. Била много високо момиче. Ръдфорд и Пеги вече седели на пода и трябвало да гледат много нагоре.

— В каква тоналност я искаш?

Лайда Луийз свила рамене.

— До, ре, ми, фа, сол, ла, си — казала тя и намигнала на децата. — На кой му пука? Дай ми зелена. Да ми отива на обувките.

Черния Чарлз изсвирил акорд, а гласът на племенницата му се плъзнал вътре в него. Тя изпяла Никой добър наоколо . Когато свършила, Ръдфорд имал тръпки от врата до кръста. Юмрука на Пеги бил в джоба на палтото му. Не го бил усетил кога се вмъква и не я накарал да го извади.

Сега, години по-късно, Ръдфорд полагаше голямо усилие да ми обясни, че гласа на Лайда Луийз не може да бъде описан, докато не му казах, че всъщност имам почти всичките й плочи и знам какво има предвид. Всъщност напротив, приличен опит да се опише гласа на Лайда Луийз може да бъде направен. Тя имаше мощен, мек глас. Всяка нота, която изпълняваше, беше взривявана поотделно. Разбиваше те нежно на парчета. Казвайки, че гласът й не може да бъде описан, Ръдфорд вероятно имаше предвид, че не би могъл да бъде класифициран. И това е вярно.