Фредрик Бакман - Бьорнстад

– Ами ТИ притесняваш ли се, Кев?

– Не. Не, не...

Бени се засмива. Приятелят му никога не е умеел да го лъже.

– Така ли?

– По дяволите, Бени, окей. Мамка му, направо ще се насера! Това ли искаш да чуеш?

Бени изглежда сякаш вече е заспал.

– Колко си пушил днес? – изсумтява Кевин.

– Далеч не достатъчно – измърморва Бени и се свива на стола, все едно смята да спи зимен сън на него.

– Нали се сещаш, че след час ще сме на училище?

– Отлична причина да се напуша.

– Ако Давид те хване, ще те изключат от отбо...

– Не, няма.

Кевин се подпира мълчаливо на стика и поглежда Бени. От всички неща на света, за които човек би могъл да завижда на най-добрия си приятел, на Кевин най-много му се иска да притежава способността на Бени да не му дреме за абсолютно нищо и това да му се разминава. Кевин поклаща глава и се засмива примирено.

– Не, няма.

Бени заспива. Кевин се обръща към вратата, а погледът му потъмнява. Туп-туп-туп-туп-туп.

Пак. И пак. И пак.

Давид довършва лицевите си опори в кухнята. После си взима душ, облича се, събира си нещата и взима ключовете за колата, за да отиде до пързалката и да започне работния си ден. Но най-последното, което трийсет и две годишният треньор прави, преди да потегли, е да остави термоса с кафе на масичката до входната врата и да изтича в банята. Там заключва вратата и пуска докрай кранчетата на мивката и ваната, за да не чуе приятелката му, че повръща.

Това е „просто игра“. Всички играчи от време на време чуват тези думи. Мнозина от тях опитват да си втълпят, че наистина е така. Но за да проумееш, че това са глупости, е достатъчно да знаеш само, че никой в този град не би бил същият човек, ако играта не съществуваше.

Кевин винаги ходи до тоалетна точно преди двамата с Бени да тръгнат към училище. Не обича да ползва тоалетните в училище. Не защото са гнусни, а защото го напрягат. Карат го да изпитва странна тревога, която никога не би могъл да обясни на някого. Може да се отпусне достатъчно единствено у дома, обкръжен от неправдоподобно скъпи плочки и мивка, която е колкото ексклузивна, толкова и непрактична, старателно избрана от интериорен дизайнер, който ги бе таксувал за повече часове от самите работници. Тази къща е единственото място на света, където се е научил да бъде сам.

Навсякъде другаде – в залата, в училище и дори по пътя между тях – Кевин се движи в глутница, винаги в средата. Останалите му съотборници гравитират около него, подредени според уменията си на леда. Най-добрите играчи стоят най-близо, докато по-широките кръгове се намират по-ниско в йерархията. У дома Кевин се научи да бъде сам още като малък и за него това бе естествено, но сега не може да понесе да остане сам някъде другаде.

Бени го чака отпред. Както винаги. Ако не можеше да контролира импулсите си, Кевин би го прегърнал. Вместо това просто кима леко и казва:

– Да тръгваме.

Мая се отдалечава от колата на баща си толкова бързо, че на Ана ѝ се налага да тича, за да не изостава. Подава ѝ задъхано пластмасова чаша.

– Искаш ли? Сега съм на диета със смутита!

Мая забавя крачка и поклаща глава.

– Защо се занимаваш с тия диети? Защо мразиш вкусовите си рецептори? Какво толкова са ти направили?

– Стига, супер вкусно е! Пробвай!

Мая допира скептично устни до ръба на чашата. Успява да отпие половин глътка, преди да изплюе съдържанието.

– Има БУЧКИ!

Ана кима доволно.

– Това е фъстъчено масло.

Погнусена, Мая започва да пощи езика си, сякаш е покрит с невидими косъмчета.

– Ана, имаш нужда от помощ. Сериозна помощ.

В Бьорнстад имаше повече училища, защото имаше повече деца. Сега са останали само две постройки: една за долните и средните класове и една за горните класове и гимназията [9] В Швеция задължителното основно образование продължава от първи до девети клас и е разделено на три периода от по три години. Гимназиалното обучение продължава от десети до дванайсети клас. – Б. пр. . Всички обядват в една и съща столова. Вече няма нужда от повече.

Амат настига Лифа и Закариас на паркинга. Те са от един клас и са най-добри приятели още от подготвителното училище. Не защото си приличат особено, а просто защото не са като другите. На места като Бьорнстад най-популярните деца стават капитани отрано, а отборите се избират незабележимо още на детската площадка. Амат, Лифа и Закариас бяха от децата, които оставаха встрани. Оттогава са неразделни. Лифа говори по-малко от дърво, Закариас вдига повече шум от радио, а Амат просто оценява компанията им. Тримата са добър отбор.