Фредрик Бакман - Бьорнстад

Давид лежи на кухненския под у дома. Той е на трийсет и две и рижавата му коса е толкова рошава, че изглежда все едно се опитва да избяга от главата му. Като малък го тормозеха заради това; другите деца в класната стая се преструваха, че се изгарят, щом го докоснат. Така се научи да се бие. Нямаше приятели, така че можеше да отделя цялото си време на хокея. Никога не е имал други интереси, което му позволи да стане най-добрият.

Потта му се стича по пода, докато Давид трескаво прави лицеви опори под масата. Върху нея стои компютърът, който цяла нощ е показвал записи на стари мачове и тренировки. Работата като треньор на младежите в Бьорнстад Хокей е направила от Давид човек, когото лесно можеш да разбереш, но с когото е невъзможно да съжителстваш. Когато му се ядоса, приятелката му често казва, че той е от онези хора, които „могат да се почувстват обидени дори в празна стая“. Това може би е вярно; лицето на Давид изглежда сякаш той вечно върви срещу вятъра. Цял живот му повтарят, че е твърде сериозен. Именно затова хокеят така му подхожда. В един хокеен клуб никой не смята, че има такова нещо като „да гледаш на спорта твърде сериозно“.

Утрешният мач е най-важният в живота както на младежите, така и на Давид. По-философски настроен треньор вероятно би им казал, че това са последните шейсет минути, които ще прекарат върху леда като деца. Повечето от тях тази година ще навършат осемнайсет и ще се превърнат в мъже. Но Давид не е философски настроен, затова ще им каже една-единствена дума, както обикновено. „Спечелете.“

Играчите му не са най-добрите в страната, съвсем не. Но са най-дисциплинираните и най-подготвените тактически.

Играли са заедно цял живот, а имат и Кевин.

Рядко играят красиво; Давид вярва в ревностното спазване на тактиката и в твърдата защита, но преди всичко вярва в резултатите. Дори когато родителите и ръководството му опяват да „даде свобода“ на играчите и да опита да играе „по-забавен хокей“. Давид дори не знае какво е „забавен хокей“. За него хокеят може да бъде досаден само в един случай: когато противниковият отбор вкара повече голове от неговия. Никога не е угаждал на някого, никога не е давал място в отбора на сина на маркетинговия директор на някой голям спонсор, както са му казвали да прави. Давид е безкомпромисен и знае, че това не му печели особено много приятели, но не му пука. Искаш да те харесват? Лесно е, просто застани на върха на почетната стълбичка. Така че Давид прави каквото е необходимо, за да стигне дотам. Ето защо не гледа на отбора си по същия начин като всички останали. Защото дори Кевин да е най-добрият му играч, невинаги той е най-важният.

На екрана на компютъра върви мач, игран по-рано през сезона. Противников играч се насочва към Кевин с очевидното намерение да го блъсне в гръб, но в следващия миг самият той се оказва проснат върху леда. Друг играч на Бьорнстад, номер шестнайсет, стои над него. Вече е успял да свали ръкавиците и каската си и го налага с юмруци.

Кевин може да е звездата, но Бенямин Ович е сърцето на отбора. Защото Бени е като Давид – прави каквото е необходимо. Затова години наред треньорът му повтаря едно и също: „Да не ти пука какво говорят хората, Бени. Ще ни харесват, когато печелим“.

Той е на седемнайсет, а майка му го буди рано сутринта, произнасяйки името му. Единствено тя го използва. „Бенямин“. Всички останали казват Бени. Той остава да лежи в леглото си, което се намира в най-малката стая в последната редова къща преди Низината. Става чак когато майка му влиза за трети или четвърти път, а в предупрежденията ѝ се прокрадват думи от родния ѝ език, което означава, че вече наистина е сериозна. Мама и трите големи сестри на Бени използват стария език само когато искат да изразят силен гняв или вечна любов. Тази страна чисто и просто няма достатъчно гъвкава граматика, за да опише как Бени понякога може да бъде най-некадърният представител на най-мързеливия вид смотани задници, или пък как го обичат по-дълбоко от десет хиляди кладенеца със злато. Майка му е способна да съчетае и двете в едно изречение. В това отношение родният им език е уникален.

Тя го наблюдава, докато той се отдалечава с колелото. Мрази, че ѝ се налага да го вдига от леглото преди изгрев слънце, но знае, че ако не го изкара навън, преди да е отишла на работа, синът ѝ изобщо няма да излезе от вкъщи. Тя е самотна майка с три дъщери, но седемнайсетгодишното момче е най-голямата ѝ тревога на този свят. Нищо не може да натъжи една майка така, както син, който се интересува твърде малко от бъдещето и се измъчва твърде много от миналото. Малкият ѝ Бенямин, в когото момичетата от Бьорнстад се влюбват твърде лесно. Момчето с най-красивото лице, най-тъжните очи и най-дивото сърце, което са виждали. Майка му знае, защото се омъжи за човек, който изглеждаше по абсолютно същия начин. А тези мъже вещаят само проблеми.