Фредрик Бакман - Бьорнстад

Портиерът се засмива.

– Просто обича хокей. Помниш ли какво е чувството, старче?

Сюне не отговаря, само изръмжава нещо към часовника си и тръгва нагоре по трибуната. Почти е стигнал до последния ред, когато отново се спира. Опитва да продължи, но сърцето не го слуша.

Виждал е Амат в академията, виждал е всички от момчетата там, но тогава още не беше толкова очевидно. Хокеят е спорт, който възнаграждава повторенията. Едно и също упражнение, едно и също движение, докато реакцията се превърне в инстинкт, запечатан в костния мозък. Шайбата не само се плъзга, ами и подскача по леда, така че ускорението е по-важно от максималната скорост, а координацията между очи и ръце е по-важна от силата. Ледът те оценява според способността да сменяш посоката и да мислиш по-бързо от всички останали. Това е, което отличава великите играчи.

На изчезване са – дните, когато тази игра успява да ни изненада. И никой не ни предупреждава, че нещо такова ще се случи, просто трябва да разчитаме, че ще го разпознаем. Така че Сюне стои на място, докато звукът от остриетата на кънките отеква нагоре към трибуната. Поколебава се за миг, преди да хвърли последен поглед през рамо. Вижда как петнайсетгодишното момче се обръща, хванало леко стика в ръка, след което се засилва и наново се хвърля напред със светкавична скорост. Сюне ще си спомня този момент като една от истинските благословии в живота си: това да види невъзможното да се случва в Бьорнстад за трети път.

Портиерът вдига глава от винтовете на парапета и забелязва, че възрастният треньор се отпуска върху една седалка на най-горния ред. Отстрани изглежда все едно е тежко болен. После портиерът осъзнава, че това се дължи на факта, че никога преди не е виждал стария мъж да се смее.

Сюне диша през носа с насълзени очи, а цялата зала мирише на череши.

Защо хората се вълнуват от спорт?

Защото спортът разказва истории.

Амат напуска пързалката, а всяко парченце плат по тялото му е станало прозрачно от пот. Сюне го следва с поглед от върха на трибуната. Момчето има късмет, така и не забелязва, че треньорът на мъжкия отбор седи там горе, иначе би забило нос право в леда от притеснение.

Амат се скрива от погледа му, но Сюне остава на седалката. Отдавна вече е на години, но днес го усеща по-силно. Две са нещата, които най-умело ни подготвят за старостта: децата и спортът. В хокея на двайсет и пет вече си опитен, на трийсет си ветеран, а на трийсет и пет си пенсиониран. Сюне е на два пъти по толкова. Остарял е като всички хора, станал е малко по-нисък и по-широк, има малко повече глава за миене и малко по-малко коса за ресане, и се ядосва малко по-често на тесните столове и долнокачествените ципове.

Но когато вратата се затваря след Амат, старият мъж продължава да вдишва аромата на череши през ноздрите си. Петнайсетгодишен. Боже, какво бъдеще го очаква. Сюне се срамува, че чак сега го е забелязал. Момчето очевидно се е развило експлозивно в последно време, докато всички погледи са били насочени към юношеския отбор, но въпреки това преди няколко години Сюне никога не би пропуснал такъв талант. Не може да го отдаде само на очите си, сърцето му също е остаряло.

Знае, че няма да остане тук достатъчно дълго, че да има възможността да тренира момчето, но се надява, че никой няма да унищожи таланта му. Че няма да го оставят да порасне твърде бързо. За жалост, Сюне знае, че надеждите му са напразни. Когато останалите разберат колко добър играч е всъщност, веднага ще поискат да изстискат всичко възможно от момчето. Клубът се нуждае от това, а градът го изисква. Сюне от години води все същия спор с ръководството, и губи.

Биха били нужни дни, за да се разкаже дългата версия на причините Сюне да бъде изритан от Бьорнстад Хокей . Но кратката се състои само от две думи: „Кевин Ердал“. Спонсорите, ръководството и президентът на клуба настояваха Сюне да вземе седемнайсетгодишното дете чудо в мъжкия отбор, а Сюне отказа. В неговия свят не само хормоните правят мъжа. Професионалният хокей изисква също толкова зрялост, колкото и талант. Сюне по-често е виждал играчи да бъдат съсипвани, защото са получили шанс твърде рано, а не твърде късно. Но вече никой не го слуша.

Хората в Бьорнстад се гордеят с това, че са лоши губещи. Сюне знае, че той самият носи голяма вина за това. Той е човекът, който запечатваше думите „клубът е на първо място“ в главите на всички играчи и водещи фигури още щом стъпеха тук. Доброто на клуба винаги трябва да се поставя над собственото ни его. Сега използват този аргумент срещу него. Можеше да спаси работата си, като остави Кевин да играе в мъжкия отбор. Иска му се да бе сигурен, че е постъпил правилно, като не се съгласи. Но всъщност вече не знае. Може би ръководството и спонсорите са прави, може би той просто е вироглав старец, който е изгубил уменията си.