Фредрик Бакман - Бьорнстад

– Стресиран ли си? – пита Ана от задната седалка, като използва тъкмо онази интонация, която може да накара човек да започне да хвърля предмети наляво-надясно, в случай че наистина е стресиран.

– Просто имам среща, Ана. Благодаря, че попита.

– С кого? – пита Ана.

– С президента на клуба. Ще говорим за мача на юношите утре...

– Shit [8] Shit (aнгл.) – междуметие, което изразява притеснение или досада. На шведски има еквивалент skit, който звучи по подобен начин, но Ана използва английската дума. – Б. пр. , всички са се раздрънкали за тоя младежки отбор. Знаете, че това е просто глупава игра, нали? На никого не му пука!

Ана се шегува, всъщност обича хокей, но Мая веднага я сръчква:

– Не му говори така точно днес!

– Да, ще откачи, ако те чуе! – съгласява се Лео.

– А? Кой ще откачи? – чуди се Петер.

Мая веднага се навежда напред.

– Не е нужно да ни караш чак до училище, татко. Можеш да спреш тук!

– Няма проблеми – настоява Петер.

– Да, няма проблеми... за теб – изпъшква Мая.

– Това пък какво означава? Срам ли те е от мен?

Ана се намесва услужливо:

– Да!

Лео вмята:

– Пък и не иска никой да те види, защото тогава всичките ѝ съученици ще почнат да приказват за хокей.

– Че какво лошо има в това? Това е хокеен град! – казва Петер смаяно.

– Но това не означава, че целият ни живот трябва да се върти само около хокея – казва Мая, обмисляйки да отвори вратата и да скочи в движение. Не мисли, че би си счупила нещо, снегът още е дълбок и рискът сякаш си струва.

– Защо говориш ТАКА? Тя защо говори ТАКА, Лео? – оплаква се баща ѝ от шофьорското място.

– Можеш ли просто да спреш колата? Или да намалиш, достатъчно ще е само да намалиш – моли Мая.

През това време Ана развълнувано тупа Лео по рамото.

– Окей, Лео, слушай – никога повече да не играеш хокей или никога повече да не играеш компютърни игри?

Лео хвърля поглед към баща си. Прокашля се леко засрамено. Сваля си колана, а пръстите му търсят дръжката на вратата.

Татко поклаща глава съкрушено.

– Не смей да отговаряш, Лео. Не смей.

Мира седи във „Волво“-то, което се отдалечава от Бьорнстад. Сутринта чу Петер да повръща в банята. Ако това прави спортът с възрастните мъже в този град, какво ли прави със седемнайсетгодишните момчета, които утре имат мач? Има една стара шега сред съпругите в Бьорнстад: „Искам само мъжът ми да ме гледа така, както гледа хокей“. Мира никога не се е смяла на шегата, защото знае твърде добре как се е зародила.

Знае какво говорят за нея тукашните мъже; знае, че далеч не е лоялната съпруга на спортния директор, която са си представяли при назначаването на Петер. Те не възприемат клуба като работодател, а като армия. Войниците трябва да се отзовават, когато ги повикат, а семействата да стоят гордо на прага и да им махат. Първия път, когато Мира срещна президента на клуба, беше по време на голф турнир, организиран от спонсорите. Докато гостите си приказваха преди официалната вечеря, президентът се появи до нея и тикна празна чаша в ръката ѝ. В хокейния му свят съществуваха толкова малко жени, че щом видеше някоя, която не познава, той автоматично я приемаше за сервитьорка.

Когато осъзна грешката си, президентът просто се засмя, сякаш Мира също следваше да сметне ситуацията за забавна. След като това не стана, той въздъхна: „Човек трябва да има малко чувство за хумор, нали?“. А щом чу, че тя възнамерява да продължи кариерата си паралелно с тази на Петер, възкликна учудено: „Но кой тогава ще се грижи за децата? Нали някой трябва да ги кърми?“. Мира наистина опита да си замълчи. Или може би не „наистина“, но все пак, като гледа назад, ѝ се струва, че поне „опита“. Накрая обаче се обърна към директора на клуба, направи многозначителен жест първо към тлъстите му като колбаси пръсти, стиснали сандвич със скариди, а после към корема му, изпънал до краен предел отчаяните копчета на ризата му, и каза: „Мислех си, че ти можеш да се заемеш с това. Все пак гърдите ти са по-големи от моите“.

Следващия път, когато имаше голф турнир, думите „заедно с половинката си“ бяха премахнати от поканите. Хокейният свят на мъжете стана по-голям, този на жените – по-малък, и нищо не доказва любовта на Мира към Петер толкова явно, колкото факта, че през онзи ден тя не отиде до хокейната зала, за да разбие нечия уста. Научи се, че в Бьорнстад човек трябва да е закоравял. Това помага както срещу студа, така и срещу обидите.

Оттогава минаха десет години и с времето Мира откри, че всичко е по-лесно, ако имаш и добра стереоуредба в колата. Затова увеличава звука. Пуска „усилиусили“ плейлиста на Мая и Лео не защото музиката ѝ харесва, а защото така се чувства близо до тях. Когато децата са още малки, си мислиш, че топката в корема ще отмине. Топката, причинена от гузна съвест, задето всяка сутрин напускаш дома и отиваш на работа. Само че не отминава, а става по-лоша. Затова мама е качила на телефона си музикалните им колекции, списъците с песни, всяка една от които е специално избрана, защото кара някое от децата да извика „УСИЛИ! УСИЛИ!“, когато я пуснат по радиото. Понякога тишината в гората я подлудява, затова Мира пуска музиката толкова силно, че вратите на колата започват да вибрират от баса. По тези ширини небето започва да се стича над дърветата още в ранния следобед, и то почти през цялата година. Трудно е да свикнеш с това, ако си израснал в големия град, където природата е нещо, което се използва главно за скрийнсейвъри и фототапети.