Фредрик Бакман - Бьорнстад

Бьорнстад е бедно местенце в голяма гора, но тук все още има няколко богати мъже. Те спасиха клуба от фалит, а сега искат възвръщане на инвестициите си: юношите трябва да поведат похода към елита. Утре трябва да спечелят полуфинала си в младежкия шампионат, а следващия уикенд – финала. Когато от общината тръгнат да решават къде да открият хокейното училище, няма да могат да игнорират града с най-добрия юношески отбор в страната. Клубът е в основата на плановете за бъдещето на Бьорнстад. С новото училище ще се появи и нова пързалка, а след това: конферентен център и търговски комплекс. Така хокеят се превръща в нещо повече от хокей, превръща се в туризъм, брандинг и капитал. В оцеляване.

Така че клубът е повече от клуб, той е кралство, в което най-силните мъже в гората се борят за власт, а там няма място за Сюне. Той поглежда залата. Посветил ѝ е целия си живот. Няма семейство, няма хоби, няма дори куче. Скоро ще остане без работа и не знае от какво ще живее тогава, нито пък за какво. Но въпреки това не може да обвини някого, не и президента, не и треньора на юношите и определено не Петер. Бедният, сигурно още не знае, но ще го накарат да уволни Сюне, да вдигне брадвата и после да го обясни на медиите. Защото те трябва да са сигурни, че клубът е обединен и че стените си остават дебели.

Рано или късно всички спортни клубове трябва да решат какво искат да постигнат всъщност, а Бьорнстад не иска просто да играе. Ще заменят Сюне с треньора на юношите поради една-единствена, проста причина: когато говори с играчите си преди мачовете, Сюне им държи дълги речи за това как трябва да играят сърцато. Когато треньорът на юношите застане в съблекалнята, той казва само една дума: „Спечелете“. И юношите печелят. Не са правили друго от десет години.

Сюне просто не е сигурен, че това е всичко, от което трябва да се състои един хокеен клуб – момчета, които никога не губят.

Малката кола се движи по прясно почистените пътища. Мая обляга чело на стъклото потиснато – така, както може само едно петнайсетгодишно момиче. На юг е пролет, но в Бьорнстад като че ли има само два сезона. Тук зимата е толкова естествена, че лятото сякаш винаги изненадва всички. Жителите не успяват да свикнат със слънчевата светлина през тези два-три месеца, преди тя отново да им бъде отнета. През останалата част от годината чувството понякога е като че живееш под земята.

Ана я ощипва силно по ухото.

– Какво, по дяволите? – избухва Мая и разтърква лицето си откъм пострадалата страна.

– Скучно ми е! Да играем игра! – моли Ана разпалено.

Мая въздъхва, но не възразява. Защото обича сърбащата смути идиотка и защото са на петнайсет, а майка ѝ все ѝ напомня, че човек „никога отново няма да има такива приятели, каквито има на петнайсет, Мая. Дори ако запази приятелството си с тях. Просто няма да е същото като тогава“.

– Окей, слушай, какво предпочиташ – да си сляпа и да можеш да се биеш адски добре или да си глуха и да можеш... – започва Ана.

– Сляпа – отговаря Мая без колебание.

Това е любимата игра на Ана и те я играят още от малки. Успокояващо е, че въпреки всичко някои неща не се променят с възрастта.

– Дори не си чула алтернативата! – възразява Ана.

– Не ми пука за алтернативата. Не мога да живея без музика, но бих могла да живея, без да гледам досадната ти физиономия всеки ден.

– Смотла – въздъхва Ана.

– Мъпет – засмива се Мая.

– Добре, тогава това: винаги да си сополива или да ходиш с момче, което винаги е сополиво?

– Винаги да съм сополива.

– Това, че избра този отговор, говори страшно много за теб.

– Това, че изобщо задаваш такива въпроси, говори страшно много за теб.

Ана опитва да удари Мая по бедрото, но Мая се отдръпва и вместо това удря здраво приятелката си по ръката. Ана изпищява, после двете се засмиват една на друга. И на самите себе си.

Когато си на петнайсет, имаш приятели, каквито няма да имаш никога повече.

На предната седалка седи Лео, който цял живот е усъвършенствал техниката да игнорира честотите на звуковите вълни, идващи от кака му и от най-добрата ѝ приятелка. Обръща се към татко си и пита:

– Днес ще дойдеш ли да гледаш тренировката ми?

– Ами... ще опитам... но майка ти ще отиде! – отговаря Петер.

– Мама винаги идва – казва Лео.

Това е просто наблюдение на едно дванайсетгодишно момче, а не обвинение. Въпреки това Петер го възприема като такова. Поглежда към часовника на таблото толкова често, че накрая го почуква с пръст, за да се увери, че не е спрял.