Фредрик Бакман - Бьорнстад

– Мда.

Петер стои до нея с разрошена коса, пламнало лице и смути по чорапите.

– И би ли желала да ми кажеш къде са?

– В джоба ми.

– А? Защо?

Мира го целува по челото.

– Ами, захарче, това е добър въпрос. Вероятно съм решила, че би било добре да ги взема, ако искам да отида на работа с „Волво“-то. Опасявах се, че може би няма да се сметне за подобаващо един адвокат да пали колата си, като свързва жици, все едно е крадец.

Петер прокарва объркано ръце през косата си.

– Но... какво, по дя... няма ли да вземеш малката кола?

– Не, ти ще закараш малката кола на сервиз. След като оставиш децата на училище. Говорихме за това.

– Напротив, НЕ сме говорили за това!

Петер компулсивно избърсва с домакинска хартия долната страна на чашата ѝ. Тя се усмихва.

– Но, миличък, написано е в календара на хладилника.

– Ама не можеш просто да си пишеш разни неща, без да ГОВОРИШ с мен!

Тя се почесва сдържано по веждата.

– Говорихме. Сега говорим. Не правим нищо друго, освен да говорим. Слушането, от друга страна...

– Моля те, Мира, имам среща! Ако закъснея, ще...

Мира кима твърде експресивно.

– Абсолютно, абсолютно, скъпи. Ако аз закъснея за работа, някой невинен човек може да се озове в затвора. Но извинявай, прекъснах те. Кажи ми какво ще стане, ако ТИ закъснееш?

Той диша през носа, толкова търпеливо, колкото може.

– Утре е най-големият ни мач за годината, скъпа.

– Знам, скъпи. И утре ще се преструвам, че това е нещо важно. Но дотогава ще трябва да се задоволиш с мнението на останалите в града.

Мира трудно се впечатлява. Това е както най-привлекателното, така и най-дразнещото ѝ качество. Петер опитва да се сети за по-добър аргумент, но вместо това Мира въздъхва престорено драматично, оставя ключовете за „Волво“-то на масата и свива юмрук пред мъжа си.

– Окей. Камък, ножица, хартия.

Петер поклаща глава и опитва да сдържи смеха си.

– Ти какво, да не си на осем?

Мира вдига вежда.

– Ти какво, страх ли те е?

Усмивката на Петер изчезва със същата скорост, с която той вперва поглед в съпругата си и свива юмрук. Мира брои на глас до три, Петер показва хартия, Мира съвсем очевидно изчаква половин секунда повече, след което бързо оформя ножица с пръстите си. Петер ѝ виква, но тя вече е взела ключовете и върви към антрето.

– Ти МАМИШ!

– Научи се да губиш, скъпи. Чао, деца, дръжте се добре с баща си! Даже много добре!

Петер стои в кухнята и крещи:

– Не смей да излизаш! Измамница!

После се обръща към календара на хладилника.

– ТУК ДОРИ НЕ ПИШЕ НЕЩО ЗА КОЛАТ...

Външната врата се затваря след Мира. Двигателят на „Волво“-то стартира. Ана влиза в кухнята и се засмива с устни, покрити с гъст слой смути.

– Някога печелил ли си каквото и да е срещу нея, Петер?

Петер масажира темето си.

– Моля те, би ли отишла да помолиш сина ми и дъщеря ми да се облекат и да седнат в колата?

Ана кима ентусиазирано.

– Разбира се! Само да почистя тук!

Петер поклаща умолително глава и вади нов пакет парцали за съдове.

– Не... Не, Ана... недей, ако обичаш. Наистина подозирам, че така би станало още по-зле.

След като смехът в офиса утихва, един от спонсорите поглежда сурово президента на клуба, почуква с кокалчета по бюрото му и пита:

– Е? Ще има ли проблем с Петер?

Президентът бърше чело и поклаща глава.

– Петер прави най-доброто за клуба. Винаги. Знаете го.

Спонсорът се изправя, закопчава си сакото и довършва кафето си.

– Добре тогава. Имам друга среща, но разчитам, че ще му разясниш какво е положението. Напомни му кой му плаща заплатата. Всички знаем какво изпитва към Сюне, но би било недопустимо до медиите да достигне информация за вътрешен конфликт в клуба.

Не е нужно президентът да отговаря. Никой не знае повече за дебелите стени от Петер. Той ще постави клуба на първо място. Дори днес, когато му наредят да изхвърли Сюне на улицата.

Защо хората се вълнуват от спорт?

Може би зависи от това кой си. И кой си бил.

Никой не знае колко точно възрастен е Сюне, той е от онези хора, които като че ли от поне двайсет години са на седемдесет, и самият той не си спомня през каква част от това време е бил треньор на мъжкия отбор. Възрастта го е направила по-нисък, а стресът и хранителните му навици – по-широк, така че в момента има фигурата на снежен човек. Днес е пристигнал на работа много по-рано, но стои скрит в гората до залата, когато вижда групичката да излиза през вратата. Изчаква, докато мъжете влязат в колите си и потеглят. Не защото се срамува, а защото не иска да ги кара те да се срамуват пред него. Познава почти всички от деца, дори е тренирал повечето. Това, че искат да го изритат и да го заменят с треньора на юношеския отбор, е най-зле пазената тайна в градчето. Не е нужно някой да казва на Сюне да не влиза в открит конфликт с тях, той никога не би причинил нещо такова на клуба, а и знае, че сега става въпрос за нещо много повече от хокей.