Фредрик Бакман: Бьорнстад

Президентът на клуба седи зад бюрото си. Той вечно е разтревожен като дете, което е откраднало нещо, а тази сутрин се поти дори повече от обикновено. Цялата му риза е в трохи, а той дъвче сандвич по толкова нескопосан начин, че някой страничен наблюдател би се запитал дали президентът всъщност не е разбрал погрешно самата концепция на храненето. Прави така, когато е изнервен. Това е неговият офис, но той има най-малко власт от всички вътре.

На пръв поглед йерархията в един клуб е проста – ръководството назначава президент на клуба, който отговаря за ежедневните дейности и на свой ред назначава спортен директор, който пък набира играчи и треньори за мъжкия отбор. Треньорите поемат отбора и никой не се бърка в работата на другите. Но зад затворени врати нещата изглеждат другояче, разбира се, и президентът винаги има повод да се поти. Мъжете около него са членове на ръководството и спонсори, един от тях е общински политик, а всички заедно са най-големите инвеститори и работодатели в околността. Там са „неофициално“, разбира се. Така се изразяват хората с влияние и пари, когато случайно им хрумне да пийнат кафе на едно и също място толкова рано сутринта, че дори журналистите не са се събудили.

Машината за кафе на Бьорнстад Хокей се нуждае от почистване дори повече от ризата на президента, така че никой не е дошъл заради съдържанието на чашите. Всеки човек в стаята си има интереси и собствени цели, които да постигне чрез един успешен хокеен клуб, но всички са се обединили около едно важно решение: на кого трябва да бият шута.

Петер е роден и израснал в Бьорнстад и е играл множество различни роли тук: хлапето от кънкьорското училище, обещаващият юноша, най-младият играч в мъжкия отбор, капитанът, който почти изведе клуба до първото място, голямата звезда, която отиде да играе в НХЛ, и накрая героят, който се завърна у дома, за да стане спортен директор.

Точно в момента обаче е преди всичко мъжът, който се носи сънено из антрето в малката вила, горе-долу през три крачки удря чело в рафта за шапки и мърмори:

– За Бога... н-я-к-о-й виждал ли е ключовете за „Волво“-то?

За четвърти път претърсва всички джобове на якето си. Дванайсетгодишният му син се задава от другия край на коридора и стъпвайки на пръсти, го заобикаля със заучено движение, без да се налага да вдига поглед от телефона си.

– Лео, виждал ли си ключовете за „Волво“-то?

– Питай мама.

– А къде е мама?

– Питай Мая.

Лео изчезва в банята. Петер си поема дълбоко дъх.

– СКЪПА?

Никакъв отговор. Поглежда телефона си и вижда, че вече е получил четири есемеса от президента на клуба, който му казва, че трябва да се яви в офиса. Обикновено Петер прекарва в залата седемдесет-осемдесет часа седмично и въпреки това едвам успява да види как собственият му син тренира там. В колата има стикове за голф, които ползва два пъти за цяло лято, ако има късмет. Работата като спортен директор изяжда цялото му време: преговаря за договори с играчите, говори с агенти по телефона, седи в тъмната прожекционна зала и изучава новите попълнения. Но това е малък клуб, така че щом приключи работа, помага на портиера да сменя крушки и да остри кънки, запазва билети за автобуса, поръчва екипи, действа като туристическо бюро и разсилен и отделя не по-малко време да поддържа ледената пързалка, отколкото да гради отбор. Ето къде отива останалата част от денонощието. В това отношение хокеят е лесен за разбиране. Никога не може да стане част от живота ти. Просто трябва да бъде целият ти живот.

Когато прие работата като спортен директор, Петер прекара цяла нощ на телефона, разговаряйки със Сюне, който е треньор на мъжкия отбор на Бьорнстад още откакто Петер беше дете. Именно той го научи да кара кънки, той му предлагаше втори дом в залата, когато първият дом на момчето бе изпълнен с алкохол и синини. За него Сюне не беше толкова треньор, колкото ментор и баща. Имаше периоди от живота му, когато старият мъж бе единственият човек, на когото Петер наистина можеше да разчита.

– Сега ти трябва да си възелът – обясни Сюне на новия спортен директор. – Всички тук са въжета: спонсорите са едно въже, ръководството – друго, политиците – трето, феновете – четвърто. Имаш и треньори, играчи, родители, всички те са отделни въжета, които дърпат клуба в различна посока. Ти трябва да си обединяващият възел.

На следващата сутрин, когато Мира се събуди, Петер ѝ обясни ситуацията по още по-прост начин: „Сърцата на всички в Бьорнстад горят за хокея. Моята работа е да се грижа нищо да не се запали“. Мира го целуна по челото и му обясни, че е идиот.