Фредрик Бакман - Бьорнстад

В една от по-малките вили в средата на градчето спортният директор на Бьорнстад Хокей Петер Андершон излиза от банята – задъхан и със зачервени очи. Почти не е спал през нощта, а водата не е успяла да отмие неспокойствието му. Вече е повърнал два пъти. Чува как Мира отива да събуди децата. Знае точно какво ще му каже тя: „Боже, Петер, вече си на повече от четиресет години. Ако един юношески мач кара спортния директор на клуба да се притеснява повече от самите юноши, може би е време да вземеш таблетка „Собрил“ [4] Лекарствен продукт, успокоително. – Б. пр. , да пийнеш нещо и просто да се поуспокоиш“. Семейство Андершон живеят тук повече от десетилетие, откакто се върнаха от Канада, но той още не е успял да накара съпругата си да проумее какво означава хокеят в Бьорнстад. През целия сезон Мира не спря да го пита: „Сериозно? Не мислиш ли, че е малко прекалено възрастни мъже да се вълнуват толкова? Юношите са на по седемнайсет години! Та те са почти деца!“.

Първите няколко пъти той си замълча. Но една късна вечер каза истината: „Знам, че това е само игра, Мира. Знам. Но ние сме градче насред гората. Нямаме туризъм, нямаме рудодобив, нямаме високотехнологична промишленост. Имаме мрак, студ и безработица. Ако можем отново да развълнуваме жителите, заради каквото и да е, значи сме извадили късмет. Знам, че не си оттук, скъпа, това не е твоят град, но се огледай наоколо: работните места отново намаляват. Общината е затегнала кранчето. Тук живеят издръжливи хора, имаме мечи дух, но вече понесохме твърде много удари поред. Градът има нужда да спечели нещо. Имаме нужда да почувстваме, поне веднъж, че сме най-добрите. Знам, че това е просто игра. Само че не е... просто игра. Невинаги“.

Мира го целуна силно по челото, притисна го до себе си, усмихна се и прошепна нежно в ухото му: „Ти си идиот“. Така е, разбира се, Петер го знае.

Излиза от банята и чука на вратата на петнайсетгодишната си дъщеря, докато не чува отговора на китарата. Дъщеря му обича инструменти, не спорт. Има дни, когато той съжалява за това, но много по-често се радва за нея.

Мая още лежи в леглото. Щом чува родителите си отвън, започва да свири по-високо. Майка ѝ има две висши образования и може да цитира целия наказателен кодекс наизуст, но не може да научи какво е айсинг [5] През средата на хокейното игрище минава червена линия, а освен нея има две гол линии, както и две сини линии, които разделят полето на третини и зони. Айсинг се отсъжда, когато играч изстреля шайбата през червената линия и през гол линията, без да уцели вратата и без вратарят да докосне шайбата. – Б. пр. или засада, ако ще да я дадат под съд. Баща ѝ, от своя страна, може да обясни подробно всяка една стратегия, която съществува в хокея, но не може да изгледа и един епизод от телевизионен сериал с повече от трима герои, без да избухне на петата минута: „Какво стана сега? Кой е това? Защо да мълча? Изпуснах какво казаха... можем ли да върнем назад?“.

Това кара Мая едновременно да въздъхва и да се смее. Човек никога не копнее да се изнесе от вкъщи така силно, както когато е на петнайсет. Както майка ѝ обича да казва, когато е изпила три-четири чаши вино, а студът и мракът са започнали да си играят с търпението ѝ: „В този град не може да се живее, Мая, може само да се оцелява“.

Никоя от тях не подозира колко вярно е това.

По целия път – от съблекалнята до заседателната зала – момчетата и мъжете в Бьорнстад Хокей са възпитавани според следния израз: „Висок таван и дебели стени“. [6] Шведският израз „висок таван“ или „чак до тавана“ означава свобода всеки да изказва мнението си; „дебели стени“ в случая означава поверителност и лоялност. – Б. пр. Суровите думи са част от играта, също както и суровите сблъсъци, но случващото се тук си остава между членовете на клуба. Както на леда, така и извън него, защото всички трябва да са наясно, че клубът винаги е на първо място.

Достатъчно рано сутринта е и пързалката е до голяма степен празна, с изключение на портиера, чистачката и един самотен играч от момчешкия отбор, който се пързаля напред-назад по леда. Но по коридорите на горния етаж отекват решителните гласове на мъже със сака, събрали се в един от офисите. На стената е окачена отборна снимка отпреди двайсетина години, от сезона, когато Бьорнстад Хокей стана втори в страната. Някои от мъжете в стаята са участвали тогава, други – не, но всички са решили, че онова време трябва да се върне. Бьорнстад вече няма да е потънало в забрава градче от долните дивизии, отново ще се изкачат до елита и ще предизвикат първенците.