Фредрик Бакман - Бьорнстад

– СКЪПА, ВИЖДАЛА ЛИ СИ КЛЮЧОВЕТЕ ЗА „ВОЛВО“-ТО?

Виковете на Петер се чуват из цялата къща. Никакъв отговор.

Мъжете в офиса преговарят нещата, които трябва да се свършат. Говорят хладно и по същество, сякаш става дума за смяната на някаква мебел. На старата снимка на стената Петер Андершон е застанал в средата. Тогава бе капитан на отбора, а сега е спортен директор. Това е перфектният пример за успешен хокеист, а мъжете в стаята знаят колко е важно изграждането на митология сред феновете и медиите. До Петер стои Сюне, треньорът на мъжкия отбор, който убеди Петер да се прибере от Канада с цялото си семейство, след като приключи с професионалната си кариера като играч. Те, двамата, развиха детската академия с идеята един ден да имат най-добрия юношески отбор в страната. Едно време всички им се смееха, но вече не. Утре същият този юношески отбор играе полуфинал, догодина Кевин Ердал и още няколко играчи ще преминат в мъжкия отбор, в клуба ще се влеят милиони крони и походът към елита ще започне наистина. Това не би могло да се случи без Петер, най-добрия ученик на Сюне.

Един от спонсорите поглежда раздразнено часовника си.

– Не би ли трябвало вече да е тук?

Телефонът на президента се плъзга между потните му пръсти.

– Сигурно е на път. Мисля, че трябва да закара децата си на училище.

Спонсорът се усмихва снизходително.

– Сигурно жена му, адвокатката, има по-важна среща от него, както обикновено. За Петер това хоби ли е, или работа?

Един от членовете на ръководството се прокашля, отчасти на шега, отчасти – не:

– Трябва ни спортен директор, който е ботуш, не чехъл.

Спонсорът се ухилва и предлага:

– Може да назначим жена му вместо него? Може би обувка с висок ток също ще свърши работа?

Мъжете в стаята се смеят. Смехът им отеква чак до тавана.

Петер се насочва към кухнята в търсене на съпругата си, но вместо нея среща Ана, най-добрата приятелка на дъщеря си. Тя прави смути. Или поне на него така му се струва. Кухненският плот е покрит с враждебна розова смес, която капка по капка се приближава до ръба, готова да нападне, победи и анексира паркета. Ана си сваля слушалките.

– Добро утро! Миксерът ви е адски сложен!

Петер диша много дълбоко.

– Здрасти, Ана. Дошла си... рано.

– Не бе, аз спах тук! – отговаря тя безгрижно.

– Отново? Това е... четвърта нощ подред?

– Не ги броя.

– Да, забелязвам. Благодаря. Но не ти ли се струва, че е време все пак да се прибереш у вас и... не знам. Да си вземеш нови дрехи от гардероба или нещо такова?

– Не, няма проблеми. Взела съм си всички дрехи тук.

Петер разтрива врата си и полага сериозни усилия да изглежда поне отчасти толкова ентусиазирано, колкото Ана.

– Колко... хубаво. Но... татко ти не се ли е затъжил вече за теб?

– Споко. Говорим си по телефона и така нататък.

– Разбира се, разбира се, но имам предвид, че в някой от близките дни може би трябва да се прибереш и да поспиш в собственото си легло? Може би?

Ана натиква твърде голямо количество неразпознаваеми замразени плодове в миксера и зяпва Петер учудено.

– Окей. Но ще е адски непрактично, понеже всичките ми дрехи са тук.

Петер дълго време стои и я гледа. После Ана пуска миксера, без да сложи капака. Петер се обръща, отива в антрето и с рязко покачващо се отчаяние се провиква:

– СКЪПА!

Мая още лежи в леглото си, дърпа бавно струните на китарата и оставя тоновете да отекват между стените и тавана, все по-самотни и по-самотни, докато накрая се разтворят в нищото. Като малки, изолирани викове, търсещи компания. Чува Ана да вилнее в кухнята, а после родителите си да се разминават объркани в антрето. Татко изглежда сънен и изненадан, сякаш всяка сутрин се буди на непознато място, а мама е целеустремена като косачка с дистанционно управление, чиято система за разпознаване на препятствия е дала на късо.

Казва се Мира, но никога не е чувала някой в Бьорнстад да произнася името ѝ. Накрая се предаде и просто ги остави да я наричат „Миа“. Хората тук говорят толкова пестеливо, че явно не искат да пилеят дори отделни съгласни. Първоначално Мира се шегуваше, като отговаряше „Имаш предвид Пете?“, когато някой в града питаше за мъжа ѝ. Но всички просто я поглеждаха сериозно и повтаряха: „Не. Петер!“. В Бьорнстад иронията замръзва във въздуха, както всичко останало тук. Така че сега Мира се шегува сама, като отбелязва наум, че децата ѝ носят образцово оскъдните откъм съгласни имена „Лео“ и „Мая“, така че няма опасност главата на някой служител в гражданския регистър да се взриви, като ги прочете.