Фредрик Бакман - Бьорнстад

С пукащ гръб и вдървено сърце старият мъж се изправя и отива в офиса си. Затваря вратата след себе си. Личните му вещи вече са събрани в малка кутия, пъхната под бюрото. Няма да прави сцена, когато го уволнят; няма да говори с медиите, просто ще изчезне. Така е възпитан и така е възпитавал другите. Клубът е на първо място. Винаги клубът е на първо място.

В действителност никой не може да разбере как тези двамата са станали най-добри приятели, но всички отдавна са се отказали от опитите да ги разделят. Бени звъни на вратата на вилата, която е по-голяма от половината квартал, където живее той самият.

Майката на Кевин отваря, допряла мобилен телефон до ухото си. Усмихва се приятелски, но стресирано. Таткото циркулира по-навътре в къщата, водейки някакъв свой си шумен разговор. По стената в антрето висят семейни снимки. Бени е виждал тримата членове на семейство Ердал събрани заедно единствено между рамките на тези снимки. В реалността обаче като че ли винаги един от тях е в кухнята, друг – в офиса, а Кевин е на двора. Туп-туп-туп-туп-туп. Затваря се врата и се чува извинение по телефона. „Да, съжалявам, това е синът ми. Хокеистът, да, точно така.“

В тази къща никой не повишава глас, нито го понижава, цялата комуникация е с ампутирани чувства. Кевин е едновременно най-разглезеният и най-малко разглезеният младеж, който Бени е срещал. Хладилникът му е пълен с кутии с храна, строго съобразена с хранителния план на клуба, приготвяна от фирма за кетъринг и доставяна на всеки три дни. Кухнята във вилата струва три пъти повече от цялата къща на Бени и майка му, но никой не готви храна в нея. Стаята на Кевин си има всичко, за което едно седемнайсетгодишно момче може да си мечтае, включително това, че откакто той стана на три, в нея не са влизали други възрастни освен чистачката. Никой в Бьорнстад не е влагал повече пари в тренировките на сина си, никой не е спонсорирал клуба с по-големи суми от компанията на баща му, и въпреки това Бени не е виждал родителите на Кевин на трибуната повече пъти, отколкото би могъл да преброи на пръстите на едната си ръка, ако преди това е заклещил два от тях в някой струг. Бени е повдигал въпроса само веднъж. Тогава Кевин отвърна, че родителите му „не се интересуват от хокей“. Бени го попита от какво се интересуват в такъв случай, а Кевин каза „от успех“. Тогава бяха на десет.

Веднъж, след като изкара най-високия резултат в класа на изпита по история, Кевин се прибра и разказа на техните, че е получил 49 точки от общо 50, а баща му попита безизразно: „Кой въпрос обърка?“. В семейство Ердал перфектното не беше цел, беше норма.

Домът им е бял и правоъгълен като рекламен каталог за нивелири. Докато никой не гледа, Бени бутва безшумно рафта за обувки малко встрани и помества две от снимките на стената, така че да застанат леко накриво. После минава по килима във всекидневната и с единия си палец съвсем набързо разбърква косъмчетата. Щом стига до вратата на верандата, вижда в отражението майката на Кевин, която снове наоколо и механично намества всичко, без да пропусне и дума от телефонния си разговор.

Бени излиза на двора, взима стола си, сяда до Кевин, затваря очи и се заслушва в блъскането.

Кевин спира. Яката на екипа му е потъмняла от пот.

– Притеснен ли си?

Бени не отваря очи.

– Кев, спомняш ли си първия път, когато дойде с мен в гората? Никога преди не беше ходил на лов, държеше пушката така, все едно се страхуваше, че ще те ухапе.

Кевин вдишва толкова дълбоко, че половината от въздуха най-вероятно излиза навън през друго отверстие.

– Абе, ти нищо ли не взимаш на сериозно, пукел проклет?

Широката усмивка на Бени разкрива почти незабележимите нюанси в бялото на зъбите му. Ако го пратиш след шайбата, той ще се върне с нея, дори това да коства зъб – негов или нечий чужд.

– За малко да ме гръмнеш в топките. Гледам на това особено сериозно.

– Значи наистина не се притесняваш за мача?

– Кев, притеснявам се от теб, когато държиш огнестрелно оръжие в близост до тестисите ми. Хокеят не ме притеснява.

Прекъсват ги майката и таткото на Кевин, които съобщават, че излизат. Таткото звучи все едно казва довиждане на някой сервитьор, а майката добавя едно внимателно „миличък“ в края. Сякаш наистина се опитва, но не успява съвсем да го докара като нещо различно от отрепетирана реплика от пиеса. Външната врата се затваря; две коли потеглят от алеята. Бени вади нов джойнт от вътрешния джоб на якето си и го пали.