Фредрик Бакман - Бьорнстад

Давид вари кафе в кухнята си. Всяка сутрин прави по две кани, като с едната пълни термоса си. Кафето в залата е толкова лошо, че да почерпиш някого с него, би могло да се счита за тежко наказуемо престъпление. На компютъра му върви мач от миналата година. Един побеснял бранител преследва Кевин, но Бени изскача от нищото и така го удря по врата със стика си, че бранителят полита с главата напред към скамейката на своя отбор. Половината играчи нахлуват на леда, за да си отмъстят на Бени, който вече ги очаква със свалена каска и свити юмруци. На реферите им отнема десет минути да ги разтърват. През това време Кевин най-спокойно се е върнал на пейката, където си седи невредим.

Има хора, които опитват да оправдаят темперамента на Бени с тежкото му детство и ранната смърт на баща му. Давид никога не прави така, той обича темперамента на Бени. Другите го наричат „проблемно дете“, но тъкмо тези качества, които го правят проблемен извън пързалката, го правят специален, когато стъпи на нея. Пратиш ли го след шайбата, няма значение дали на пътя му ще се изпречат дракони, тролове и всякакви други адски чудовища, Бени ще се върне с нея. А ако някой се доближи до Кевин, Бени би преминал и през бетонна стена, само и само да застане между тях. Тези неща не се учат. Всички знаят колко е добър Кевин, всеки младежки треньор във всеки елитен клуб в цялата страна е опитвал да го привлече, което означава също, че във всеки отбор има поне по един психопат, който иска да го нарани. Затова Давид не приема твърденията, че Бени се „бие“ по време на всеки мач. Той не се бие. Просто защитава най-важната инвестиция, която този град някога е виждал.

Разбира се, Давид е спрял да използва думата „инвестиция“ пред приятелката си. Защото тогава тя пита: „Наистина ли трябва да говориш така за едно седемнайсетгодишно момче?“. Давид се е научил да не се опитва да дава обяснения. Човек или разбира този аспект на хокея, или не.

Бени кара по пътя, който свързва техния квартал с останалата част от града. След като се скрива от погледа на майка си, той спира колелото и пали джойнт. Оставя дима да го изпълни, усеща как сладкото спокойствие го облива на вълни. Гъстата му, дълга коса се сплъстява на вятъра, но студът никога не го е безпокоял. Кара колело навсякъде, независимо от сезона. По време на тренировка Давид често хвали чувството му за равновесие и мускулите на краката му пред другите играчи. Бени не казва нищо, защото подозира, че „лесно е, когато всеки ден караш в дълбокия сняг, напушен като свиня“ не е отговорът, който треньорът очаква.

Минава през целия Бьорнстад напът към дома на най-добрия си приятел. Ето я фабриката, която е най-големият работодател в града, но също така трета поредна година „оптимизира работната сила“, което е по-изискан начин да кажеш, че ще изриташ някого. Ето го големия магазин за хранителни стоки, който е задушил всички по-малки. Бени минава по търговската улица, обхваната от различни степени на разруха, и продължава през промишления район, който с времето става все по-тих. Ето го спортния магазин, където има секция за ловни и риболовни принадлежности, секция за хокейно оборудване и кажи-речи няма секция за нищо друго. Малко по-нататък – кръчма „Кожуха“, посещавана от онзи тип хора, които я превръщат в идеална дестинация за любопитните туристи, които биха искали да изядат автентичен местен пердах.

На запад, близо до гората, има автомобилен сервиз, а още по-нататък, сред дърветата, се намира развъдникът на най-голямата сестра на Бени. Тя отглежда ловджийски и охранителни кучета. Тук вече никой не търси кучета за компания.

В Бьорнстад няма много какво да обикнеш освен хокея, но Бени така и така не обича кой знае колко други неща в живота. Вдишва дима. Другите момчета постоянно го предупреждават, че ще бъде отстранен от отбора, ако Давид научи, че пуши трева, но Бени просто се засмива спокойно, уверен, че това никога няма да стане. Не защото е твърде добър, за да го изхвърлят, определено не. Причината е, че Кевин е твърде добър. Той е скъпоценният камък, а Бени е застрахователната агенция.

Сюне поглежда за последно към тавана на залата. Поглежда знамената и екипите, които висят там – спомени от мъже, които скоро никой няма да помни. До тях има захабен банер с някогашния девиз на клуба: „Култура, ценности, принадлежност“. Сюне бе там, когато го окачиха, но вече не е сигурен какво означава. Понякога се чуди дали изобщо някога е знаел.

„Култура“ е странна дума, когато се говори за спорт. Всички я използват, но никой не може да обясни значението ѝ. Клубовете обичат да разправят как градят култура, но в крайна сметка всички се интересуват от едно: култура на победата. Естествено, Сюне знае, че така е навсякъде по света, но в една малка общност като тяхната може би си личи повече. Обичаме победителите, макар че те рядко са лесни за харесване. Почти винаги са вманиачени, егоистични и безскрупулни. Това няма значение. Прощаваме им. Обичаме ги, когато печелят.