Фредрик Бакман - Бьорнстад

Мая тъкмо е оставила чантата в шкафчето си, когато се обръща и погледът ѝ среща този на Кевин. В същия миг тя затваря вратата на шкафчето толкова рязко, че прищипва ръката си. Всичко свършва за секунда, коридорът се изпълва с тела, а Кевин изчезва в тълпата. Разбира се, приятелите, които имаш, когато си на петнайсет, не пропускат тези неща.

– Еее... да не би внезапно да се заинтересува от хокей, а? – закача се Ана.

Мая разтърква засрамено прищипаната си ръка.

– Затваряй си човката. Мамка му...

После на лицето ѝ цъфва бегла усмивка.

– Това, че човек не обича фъстъчено масло, не означава непременно, че не може да обича... фъстъци.

Ана така се разсмива, че оплисква цялото си шкафче със смути.

– Окей, fine [11] Добре, хубаво (англ.). – Б. пр. ! Но ако говориш с Кевин, ще ме запознаеш ли с Бени? Той е... ммм... иде ми да го изям. Като... масло.

Мая свъсва чело отвратено, заключва шкафчето си и закрачва по коридора. Ана разперва ръце след нея.

– Какво? Значи ТИ можеш да говориш такива неща, а аз – не?

– Нали знаете, че не си измисля шегите сам? Не е толкова умен. Краде ги от нета – измърморва Закариас и изтръсква унизено снега от дрехите си.

Лифа вдига шапката му от земята и я изтупва. Амат протяга ръка в опит да успокои приятеля си.

– Знам, че мразиш Бобо, но догодина ще сме юноши... тогава ще е по-добре.

Закариас не отговаря. Лифа му хвърля поглед, изпълнен с нещо средно между гняв и примирение. Лифа спря да играе хокей още когато бяха малки. Все слушаше по-големите играчи да повтарят, че трябвало да „носи на майтап“, в съблекалнята. Това е много ефективно изграден аргумент, тъй като, когато Лифа се отказа, всички решиха, че именно това е причината: „В хокея трябва да носиш на майтап“. Ако родителите на Закариас не обичаха спорта толкова много, той също не би продължил, а ако Амат не беше толкова добър, вероятно дори той не би издържал.

– Нещата ще се подобрят, когато станем юноши! – повтаря Амат.

Закариас не казва нищо. Знае много добре, че никога няма да получи място в юношеския отбор, това е последната му година като хокеист. Единствено Амат още не е загрял, че скоро ще остави най-добрия си приятел зад себе си.

Но Амат не обръща внимание на тишината. Отваря вратата, свива зад ъгъла и оттам нататък чува единствено глух тътен в ушните си канали. Когато тя е наблизо, околният свят спира да съществува.

– Здрасти, Мая! – възкликва той малко по-високо от необходимото.

Тя се обръща за кратко и отбелязва присъствието му, нищо повече. Когато си на петнайсет, никой поглед не би могъл да има по-болезнен ефект.

– Здрасти, Амат – отвръща Мая безизразно и се отдалечава още преди да е произнесла цялото му име.

Амат остава на място и избягва погледите на Закариас и Лифа, защото знае, че те няма да положат особени усилия да сдържат смеха си.

– Здрастииии, Маааая... – имитира го Закариас, а Лифа така се разсмива, че му потичат сополи.

– Fuck off [12] Майната ти (англ.). – Б. пр. , Зак – измърморва Амат.

– Сори, сори, но се държиш така още от долните класове. Държах се добре с теб през първите ОСЕМ години, откакто си влюбен в нея, така че сега мисля да почна да те бъзикам – смее се Закариас.

Амат тръгва към шкафчето си, а сърцето му потъва като олово в гърдите. Обича това момиче повече, отколкото обича да кара кънки на лед.

Това е само игра. От нея зависят само дребни, незначителни, почти незабележими неща. Като това кой получава одобрение. Чий глас се чува. Ефектът е почти невидим, лесно е да се засмееш и да го отхвърлиш като „недоразумение“ и „преувеличение“. Играта само разпределя властта и чертае граници, превръща някои хора в звезди, а други – в зрители.

Само.

Давид влиза в залата и отива директно в офиса си – най-малката стая в дъното на коридора. Затваря вратата, пуска компютъра и започва да разучава видеозаписи от мачове на утрешните им съперници. Те са изключителен отбор, ужасяваща машина. Ако сравнява играчите им със своите, единствено Кевин може да се мери с тях. Ще е нужно ненадминато отборно усилие, за да има Бьорнстад изобщо някакъв шанс, но Давид знае, че всеки един от играчите му е готов да умре на леда, ако се налага. Прилошава му не заради това, на което е способен отборът му, а заради това, което му липсва. Скорост.

От години нападателната линия на юношеския отбор се състои от Кевин, Бени и трети играч на име Вилиам Лют.

Кевин е гений, а Бени е боец. Но Вилиам е бавен. Той е едър, силен и дава доста добри пасове, така че Давид е измислил тактически решения, които могат да компенсират недостатъците му в мачове с по-слаби противници, но сега ще играят с отбор, който е достатъчно добър да неутрализира Кевин, ако няма бърз играч, който да му отваря пространства.