Фредрик Бакман - Бьорнстад

Давид масажира слепоочията си. Поглежда отражението си в монитора, вижда къдравата рижа коса и изтощените очи. Става и тръгва към тоалетната. Отново повръща.

В по-голям офис малко по-нататък по коридора Сюне седи пред компютъра си. Гледа същите записи като Давид, отново и отново. Едно време двамата винаги виждаха едно и също на леда, мислеха по еднакъв начин за всичко. Но минаха години, Давид стана зрял и амбициозен, а Сюне – стар и упорит. Сега постоянно са в конфликт. Когато Давид твърди, че боят по време на мач трябва да бъде разрешен, защото „ще има по-малко контузии, ако момчетата знаят, че ще ги набият, ако играят грубо“, Сюне отвръща, че това е същото като „да смяташ, че ще има по-малко катастрофи, ако забраниш застраховките, защото тогава хората ще се страхуват повече за колите си“. Когато Давид иска да „увеличи натоварването“ на младежите, Сюне заговаря за „качество пред количество“. Каже ли Давид „горе“, Сюне виква „долу“. Наскоро други спортни федерации предложиха детските отбори до дванайсетгодишна възраст да спрат да броят головете и точките и да премахнат класиранията. Сюне сметна, че това е „разумно“, а Давид каза, че звучи като „комунизъм“. Според Давид Сюне трябва да го остави да си върши работата, а според Сюне Давид не разбира КАКВА му е работата. Те са двама мъже, залегнали в толкова дълбоки окопи, че вече не могат да се видят.

Сюне се обляга назад, разтърква клепачи, въздъхва и чува как столът изскърцва под тежестта на тялото му. Би искал да обясни на Давид колко самотна може да бъде работата в мъжкия отбор, колко вцепеняваща може да е отговорността. Как трябва да си готов да вдигнеш глава, да се промениш, да се адаптираш. Но Давид е млад и свадлив, не е готов да слуша и да разбира.

Сюне затваря очи и изругава. Ами той самият? Не беше ли същият? Едно от най-трудните неща на остаряването е това да си признаеш грешките, които вече е твърде късно да поправиш. Когато имаш власт над живота на други хора, най-ужасното е, че понякога бъркаш.

Старият мъж винаги е отказвал да прехвърля млади играчи в по-горни възрастови групи. Държи на принципа, че човек се развива най-добре сред свои връстници и че твърде ранните шансове за изява задушават таланта. Но сега, докато седи сам в кабинета си и гледа записите, трябва да признае, че вижда същото като Давид. Това, което почти никой друг не разбира: без бързина юношеският отбор ще бъде погубен.

Така че дори Сюне трябва да се запита: колко важни са принципите, ако не печелиш?

Бьорнстад е толкова малък, че почти всички да познават почти всички, но и точно толкова голям, че все пак да е пълен с хора, които никой не забелязва. Робан Холтс е на четиресет и няколко години, брадата му е започнала да посивява, той я почесва и придърпва яката на старото военно яке по-плътно около врата си. Когато вятърът духа откъм морето по това време на годината, чувството е сякаш призраци раздират лицето ти. Робан пресича улицата, като се преструва, че има важни задачи. Втълпява си, че хората, които го виждат, не се досещат, че просто чака „Кожуха“ да отвори.

Оттук може да види покрива на хокейната зала. И той като всички останали говори само за утрешния мач на юношеския отбор, още откакто спечелиха четвъртфинала. Разликата е, че откакто фабриката го уволни заедно с още деветима души, вече няма толкова хора, с които да си говори. Може би и преди това никой не се е интересувал от историите му, просто сега е по-очевидно.

Проверява колко е часът. Един час, докато „Кожуха“ отвори. Преструва се, че няма значение. Влиза в магазина за хранителни стоки, прибрал ръце в джобовете си, така че никой да не види, че треперят. Пълни кошницата с продукти, които нито са му необходими, нито може да си позволи. Взима бирата чак накрая, за да изглежда като спонтанна покупка. „Това ли? А, просто не е зле у дома да има нещо за пийване.“ После моли да използва тоалетната в малката железария. Изпива бирата на един дъх. Излиза и си приказва малко с продавача. Купува няколко специфични винта, като държи да поясни, че са му нужни за мебел, която в действителност не съществува. Връща се обратно на улицата и отново поглежда към покрива на пързалката. Едно време той, Робан Холтс, беше кралят там. Едно време бе по-голям талант, отколкото е Кевин Ердал сега. Едно време бе по-добър от Петер Андершон.

Петер обръща посоката, излиза на пътя, барабани с пръсти по волана. Сега, след като децата слязоха, той отново усеща пулса си. Това е просто младежки мач. Просто мач. Мач. Повтаря мантрата, но нервите го съсипват. Дробовете му сякаш поемат въздух през очните кухини. Хокеят е проста игра: ако желанието за победа е по-голямо от ужаса от загубата, имаш шансове. Никой не печели със страх.