Фредрик Бакман - Бьорнстад

Петер не отговаря. Президентът избърсва пръсти в панталоните си.

– Не ме гледай така, по дяволите, изглеждаш все едно съм продал кучето ти на китайски ресторант. Трябва да мислим за доброто на клуба, Петер!

Петер гледа в пода. Той е отборен играч, сам се определя така и знае, че за да си такъв, важното е да разбираш собствената си роля и нейните ограничения. Днес ще трябва да си го повтори многократно и да принуди мозъка си да контролира сърцето. Сюне бе човекът, който го убеди да стане спортен директор, и именно вратата на неговия офис бе винаги отворена, когато на Петер му беше тежко.

– С цялото ми уважение: знаете, че не съм съгласен с решението. Не смятам, че Давид е готов – казва той тихо.

Погледът му не среща този на клубния президент, вместо това оглежда стените така, все едно търси нещо. Винаги избягва зрителен контакт, когато нещо му е неприятно. Мира казва, че Петер започва да „стреля по невидими глинени панички“, веднага щом се окаже изправен и пред най-малкия конфликт. Не може дори да каже, че са му върнали грешно ресто в магазина, без да започне да се поти и да му се прииска да се свие в ембрионална поза на пода.

Зад президента има картини и банери. На един от тях, захабен и избелял, пише: „Култура, ценности, принадлежност“. Петер би искал да попита президента какво според него означава това сега, когато се кани да изрита мъжа, изградил всичко, върху което стоят. Но си замълчава. Президентът разперва ръце.

– Съзнаваме, че Давид действа с твърда ръка, но постига резултати. Спонсорите направиха голяма инвестиция... по дяволите, Петер, те ни спасиха от фалит. И имаме шанс до няколко години да постигнем нещо голямо – само с продукти от академията.

Петер го поглежда в очите за пръв път и отговаря фрустрирано през зъби:

– Идеята не е да ползваме „продукти“. Не произвеждаме пирони, а възпитаваме хора. Момчетата са направени от плът и кръв, не от бизнес планове и възвръщаемост на инвестициите. Развиването на младежка дейност не трябва да се превръща във фабрика, колкото и да им се иска на някои спонсори да вярват...

Той прехапва здраво устни и не произнася последните думи. Президентът се почесва по наболата брада. Изглеждат изморени – и двамата. Петер отново свежда поглед.

– Според Сюне Давид изисква твърде много от юношите. Страх ме е какво ще се случи, ако се окаже прав – измърморва той.

Президентът се усмихва. Свива рамене.

– Знаеш ли какво става с въглените, когато ги подложиш на екстремен натиск, Петер? Превръщат се в диаманти.

Семейство Андершон никога не играе „Монополи“ – не защото родителите не искат, а защото децата отказват. Последния път Мира грабна дъската, пъхна я наполовина в откритата камина и заплаши да я изгори, ако Петер не признае, че е измамил. Мама и татко толкова обичат да печелят, че Мая и Лео отказват да се състезават с тях от чист инат. Лео обича хокей, защото иска да е част от отбор, но вероятно би бил също толкова щастлив да отговаря за оборудването, колкото и да играе като център [13] В хокея централните нападатели играят в средата на игрището, като от тях се очаква да са както добри плеймейкъри, така и да се връщат назад при противникова атака. Това ги прави по-защитно ориентирани от нападателите, които играят по крилата, за разлика от други спортове като футбола, където централните нападатели заемат най-атакуващата позиция на терена. – Б. пр. . Мая избра китарата. Човек не може да се състезава с китара, макар че мама наистина, наистина, наистина се постара да установи дали все пак няма и такава възможност. Последният спортен спомен на Мая е от състезание по пинг-понг, когато бе на шест години. Играчите тичаха в кръг около масата, едно момиче се блъсна в Мая, тя изгуби равновесие и отпадна от надпреварата. После учителят по физкултура, който трябваше да раздаде медалите, се заключи в един килер, за да се скрие от Мира. Дъщерята трябваше да утешава майка си през целия път до вкъщи. После ѝ каза, че иска музикален инструмент.

Мира никога не е изпитвала повече гордост и завист от първия път, когато чу Мая да включва усилвателя в гаража и да свири Дейвид Боуи с татко си на барабаните. Мразеше и обичаше Петер заради това, че прояви достатъчно тактичност да се научи да свири. Така можеше да бъде близо до Мая по времето, когато тя се влюби в музиката.

Петер има чувството, че гръдният му кош е натежал твърде много, за да може да стане от стола. Президентът опитва да звучи насърчително: