Фредрик Бакман - Бьорнстад

Петер си счупи крака по време на предсезонния лагер, а щом се възстанови, трябваше да си проправи път от долната лига. Когато най-накрая заигра в първия отбор, отново си счупи крака. След четири мача в НХЛ. Минаха две години, докато се завърне. Шест минути след началото на петия си мач той падна и остана да лежи. Мира изпищя на глас. Тя, която цял живот се бе клела да не пренебрегва себе си заради мъж, заряза всичко и преживя заедно с него девет операции, дълги часове рехабилитация, физиотерапевти, специалисти. Толкова талант и пот, а накрая останаха само сълзи и горчивина за мъжа, чието сърце искаше много повече, отколкото тялото му можеше да понесе. Спомня си как лекарят ѝ съобщи новината, че мъжът ѝ никога повече няма да може да играе на професионално ниво, защото никой не смееше да го каже лично на Петер.

Тогава вече имаха малък син и чакаха дъщеря. Мира вече бе решила, че ще я кръстят Мая. Няколко месеца имаха татко, който бе там, без да е там. Няма бивши хокеисти, тяхната температура така и не се изравнява с нашата. Като да опитваш да реинтегрираш завърнали се у дома войници. Когато нямат за какво да се борят или състезават, те се носят по течението без цел и посока. Целият живот на Петер бе пропит с графици, автобуси и съблекални. Време за ядене, време за трениране и дори време за лягане. Една от най-зловещите думи, които можеш да кажеш на такъв човек, е „ежедневие“.

Имаше дни, когато Мира обмисляше да се откаже и да се разведе. Но винаги си спомняше един от онези нелепи девизи, изписани и разлепени навсякъде из момчешката стая на Петер: „Отстъпвам назад само когато се засилвам“.

Петер е сам в коридора. Вратата на офиса на Сюне е затворена. Петер я вижда така за пръв път от двайсет години и никога преди не е бил толкова благодарен, че не се налага да погледне някого в очите. Сеща се за банера в офиса на шефа: „Култура, ценности, принадлежност“, а в главата му отекват думите на Сюне по време на една предсезонна тренировка преди цяла вечност: „Културата се оформя както от това, което поощряваме, така и от онова, което позволяваме“. За треньора Сюне това важеше, когато ги караше да тичат в гората, докато повърнат, но за човека Сюне казаното се отнасяше и за живота.

Петер си взима кафе, изпива го, въпреки че вкусът му напомня на нещо умряло на дъното на чашата, след което се спира пред стената в коридора. Там е окачена отборната снимка от сребърния сезон – най-важният спомен на клуба. Същата снимка виси из цялата сграда. Робан Холтс стои до Петер на средния ред. Дори не са си говорили, откакто Петер се върна в Бьорнстад, но не минава и ден, без да се замисли какво ли щеше да стане, ако се бяха разменили. Ако Робан бе по-талантливият, ако той бе заминал за Канада, а Петер бе останал да работи във фабриката. Може би тогава всичко щеше да се развие различно.

Една сутрин Мира издърпа Петер от леглото, преди децата да са се събудили. Накара го да отиде и да ги погледне, докато спят. „Сега те са твоят отбор“, зашепна тя, отново и отново, докато сълзите се търкулнаха от очите му надолу към бузите ѝ.

През тази година съградиха живота си наново. Останаха в Канада и се бориха с всяка мантинела, която им пращаше реалността. Мира бе назначена в една кантора, а Петер работеше почасово като застрахователен агент. Получаваше се, всичко бе спокойно – и тъкмо когато Мира започна да планира бъдещето, двамата започнаха да будуват посред нощ, защото осъзнаха, че нещо не е наред.

През цялото си детство момчетата слушат как единственото, което трябва да правят, е да дават най-доброто от себе си. Ако просто правиш всичко, на което си способен, това ще е достатъчно. Петер поглежда в очите образа си от снимката, който е толкова непонятно млад. Срещна Мира за пръв път същата вечер, когато загубиха последния мач долу в столицата. Чудо беше, че изобщо стигнаха толкова далеч, но за Петер не бе достатъчно. За него това беше повече от мач, това беше шансът на провинциалното селце да покаже на големия град, че не всичко може да се купи. Вестниците в столицата надменно кръстиха мача „Дивото зове“. Тогава Петер впери очи в съотборниците си и изкрещя: „Парите може да са техни, но хокеят е наш!“. Дадоха всичко от себе си. Но не беше достатъчно.

Вечерта отборът излезе да отпразнува среброто. Петер седя сам цяла нощ в един малък семеен ресторант до хотела. Мира беше на бара. Петер се разплака пред нея, не заради себе си, а защото вече не можеше да погледне собствените си съграждани в очите. Беше ги предал. Получи се наистина странна първа среща, но от разстоянието на времето Петер вече може да се усмихне. Какво му каза тя? „Някога обмислял ли си да спреш да се самосъжаляваш през цялото време?“ Той се разсмя и спря да се смее чак след няколко дни. Оттогава всеки ден хлътва по нея.