Фредрик Бакман - Бьорнстад

В последен опит да поеме контрол над ситуацията, учителката се обръща към капитана, звездата на отбора, който седи в ъгъла и гледа в телефона си. Произнася името му. Той не реагира.

– Кевин! – повтаря тя.

Той вдига вежда.

– Да? С какво мога да ти помогна, красавице?

Младежите около него се засмиват като по команда.

– Следиш ли урока? Ще го има на изпита – казва тя.

– Вече го знам – отвръща Кевин.

Не го казва предизвикателно или агресивно. Гласът му е безразличен като бюлетин за метеорологичната обстановка в морето. Това я вбесява.

– Аха, значи го знаеш? – изсумтява тя.

– Чел съм учебника. Нали ни разказваш същото, което пише вътре? И телефонът ми би могъл да върши работата ти.

Младежите се разхилват толкова гръмогласно, че прозорците потреперват. Бобо, естествено, съзира шанса си. Той е най-едрото и най-предвидимо момче в училище, винаги готов да изрита всеки, който падне на земята.

– Успокой се, Мис бонбонени гащички! – засмива се той.

– Как ме нарече? – виква тя и осъзнава, че Бобо точно това иска.

– Това е комплимент. Обичам бонбони.

Бурният смях я залива като вълна.

– Седни!

– Успокооой се, Мис бонбонени гащички. Трябва да се гордееш.

– Да се гордея?

– Да. След две седмици ще обикаляш наоколо и ще разправяш на всеки срещнат, че ТИ си била учителка на легендарния младежки отбор, донесъл златни медали на Бьорнстад!

Голяма част от класа избухва в овации, длани барабанят по радиаторите, стъпала тропат по пода. Тя разбира, че е твърде късно да опитва да ги надвика, вече е загубила. Бобо се качва на чина си като мажоретка и запява: „Ние сме мечките! Ние сме мечките! Ние сме мечките, мечките от БЬОРНСТАД!“. Останалите играчи също скачат на крака и се включват. Когато учителката излиза от класната стая, всички вече са се съблекли до кръста и скандират „МЕЧКИТЕ ОТ БЬОРНСТАД!“. Всички без Кевин, който седи, вперил поглед в телефона си. Изглежда също толкова спокоен, колкото би бил, ако се намираше в тъмна, празна стая.

В офиса колежката облизва отвратено зъбите си.

– Сериозно, имам чувството, че съм изяла тупе. Нали не мислиш, че съм се натискала с този от счетоводството, а? Планирах да се натискам с онзи другия, забравих какво работеше. С рошавата коса, дънките и готиния задник.

Мира се смее. Необвързаността на колежката граничи с екстремното, докато Мира е фанатично моногамна. Самотната вълчица и квачката – обречени са да си завиждат. Колежката измърморва:

– Окей. Ти кого от офиса си избираш? Ако трябва да решиш на момента?

– Не започвай пак...

– Знам, знам, омъжена си. Но ако мъжът ти беше мъртъв.

– ЕХОО?

– Божее, трябва ли да си толкова чувствителна? Може и просто да е болен. Или в кома. Така по-добре ли е? С кого би си легнала, ако мъжът ти беше в кома?

– С никого – изръмжава Мира.

– А ако оцеляването на човечеството зависеше от това? Рошавият с дънките, нали? Във всеки случай не Язовеца!

– Чакай, кой беше Язовеца?

Колежката прави, Мира трябва да признае това, доста впечатляваща имитация на мъжа, който наскоро стана един от шефовете във фирмата и по случайност поразително прилича на язовец. Мира така се разсмива, че почти разлива кафето си.

– Не му се подигравай, той е мил.

– И кравите са мили, но не ги държим вкъщи.

Колежката мрази Язовеца не като човек, а като идея. Той получи шефското място, макар всички да знаят, че то трябваше да е за Мира. Това е тема, която тя избягва да обсъжда, защото не би могла да се насили да признае истината. Фирмата ѝ предложи позицията, но тя отказа. Повишението би означавало твърде дълги вечери и твърде много пътувания, а тя не можеше да причини това на семейството си. И ето че сега седи и не смее да разкаже на приятелката си, защото не иска да види разочарованието в погледа ѝ. Разочарованието, че Мира е имала шанса, но не се е възползвала.

Колежката отхапва един счупен нокът и го изплюва в кошчето.

– Виждала ли си как Язовеца заглежда жени? С малките си, присвити очи... Залагам хиляда крони, че е от мъжете, които обичат да им завираш маркери в ану...

– Опитвам се да РАБОТЯ! – прекъсва я Мира.

Колежката я поглежда със сензационно недоумение.

– Какво? Това е обективно наблюдение. Особено компетентна съм по въпроса с маркерите, но щом искаш, можеш да си седиш на коня и да гледаш отвисоко, все едно си морално безупречна само защото мъжът ти е в кома!

– Още си пияна, а? – усмихва се Мира.

– Петер обича ли такива неща? Маркери?