Фредрик Бакман - Бьорнстад

Сюне беше като Бьорнстад: закотвен в старото убеждение, че дърветата не трябва да растат твърде нависоко, наивно уверен, че е достатъчно просто да работиш усърдно. Именно затова клубът се срина паралелно с рязкото покачване на безработицата в града. Работниците не са достатъчни, трябва да има и човек с идеи. Колективите работят само ако са изградени около звезди.

В този клуб има толкова много мъже, които вярват, че всичко в хокея „трябва да бъде такова, каквото си е било винаги“. Когато чуе нещо такова, на Давид му идва да се увие в някой килим и да закрещи, докато не си скъса гласните струни. Все едно хокеят някога е бил константа! Когато са го измислили, пасовете напред не са били разрешени, а в продължение на две поколения играчите не са носели каски. Хокеят е като всички останали живи организми: трябва да се приспособява и развива, иначе умира.

Давид вече не помни колко години са се карали със Сюне по този въпрос, но когато вечер се прибере в ужасно настроение, приятелката му често го дразни, като го пита: „Пак ли се скара с баща си?“. В началото в това имаше нещо забавно. Когато Давид стана треньор, Сюне му беше нещо повече от наставник. Краят на кариерата на един хокеист представлява безкрайна редица от врати, които се затварят, докато той стои от грешната им страна. Давид не можеше да живее без отбор, без да бъде част от нещо. Когато контузиите го принудиха да слезе от леда на двайсет и една години, единствено Сюне проумя това.

Той научи Давид да бъде треньор, а в същото време научи Петер да бъде спортен директор. В много отношения двамата бяха коренно различни. Давид можеше да се скара и с врата, а Петер толкова се боеше от конфликти, че не можеше да убие дори времето си. Сюне се надяваше, че ще се допълват, но вместо това просто развиха взаимна ненавист.

Дълги години най-дълбокият срам на Давид бе това, че не можеше да преодолее завистта, която изпитваше, когато Сюне и Петер отидеха да разговарят, без да го поканят. Любовта му към чувството за единство, което предлага спортът, се корени в ужаса му да не бъде изключен от колектива. Така че накрая направи това, което правят всички амбициозни ученици: разбунтува се срещу учителя си.

Беше на двайсет и две, когато започна да тренира групата седемгодишни момчета, сред които Кевин, Бени и Бобо. Вече е техен треньор от десет години, като през това време ги спои в един от най-добрите юношески отбори в цялата страна. И най-накрая осъзна, че не може да остане лоялен към Сюне. Играчите са по-важни, клубът е по-голям. Именно този принцип стои в основата на хокея: отборът е по-голям от аза . Давид е твърдо убеден, че тъкмо по тази причина академиците, които никога не са стъпвали в съблекалня, не могат да разберат културата вътре в един отбор. Хората, които по цял ден дрънкат по медиите за опасностите на „елитизма“, са обладани от твърде много егоизъм и тревога, за да могат да съзрат кое е най-добро за групата и да го поставят пред собствените си интереси.

Давид знае какво ще кажат местните, когато вземе работата на Сюне. Знае, че на мнозина това няма да се хареса. Но ще им харесат резултатите на таблото.

Бенгт слага край на тренировката, като надува свирката толкова близко до ухото на Закариас, че момчето се препъва в собствения си стик. Бенгт се усмихва злорадо.

– Както обикновено, днес най-зле се представи малката госпожица Зак. Затова на теб се пада честта да събереш шайбите и конусите!

Бенгт напуска пързалката, следван от останалата част от отбора. Някои от момчетата се засмиват на Закариас, а той опитва да им покаже среден пръст, но се оказва, че жестът е изненадващо труден, когато носиш ръкавици за хокей. Амат вече прави кръгчета по леда, за да събере шайбите. Това винаги е било част от приятелството им. Амат не слиза от пързалката, докато Закариас още е там.

След като Бенгт изчезва от полезрението им, Закариас се изправя ядосано, навежда се пресилено напред, имитирайки стила на пързаляне на треньора им, и започва да се чеше разпалено по задника.

– СЪБЕРИ ШАЙБИТЕ! ЗАЩИТАВАЙ КРЕПОСТТА! НЕ ИМ ДАВАЙ ДА ТЕ ЧУКАТ ОТЗАД! НЕ ИСКАМ НИКАКВО ЧУКАНЕ В ГЪЗА НА МОЯТА ПЪРЗАЛКА! ЧАКАЙ... КАКВО ПО... К’ВО Е Т’ВА ТУКА? В МОЯ ГЪЗ? ТОВА ЧУКАНЕ ЛИ Е? МЪНИЧКО ЧУКАНЕ? АМАТ, В ГЪЗА МИ ИМА МАЛКО ЧУКАНЕ! МАХНИ ГО ВЕДНАГА, МАХНИ ГО ТИ КАЗВАМ!

Закариас се пързаля назад и опитва да бутне Амат, който се отдръпва, смеейки се, така че приятелят му нацелва отворената вратичка в мантинелата и се стоварва върху скамейката.