Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Сърцето на Брит-Мари продължава да бие толкова лудо, че тя не може да проумее как някой би могъл да живее така, ако твърденията на децата са верни и човек би могъл да има отбор, който да играе всяка седмица. Кой би искал да си причинява такова нещо ежеседмично?

– Определено не разбирам как ти хрумна да се държиш по този начин – прошепва Брит-Мари, защото гърлото ѝ е пресипнало от викане.

– Иначе щяха да вкарат гол! – обяснява Вега за хиляден път.

– Хвърли се право пред топката – казва Брит-Мари и прави укорителен жест с окървавената фланелка, която държи в ръце.

Вега мига. Личи си, че я боли, когато го прави, тъй като половината ѝ лице е подуто и тъмнолилаво. Веждата ѝ е сцепена, окото ѝ е кръвясало, около ноздрите ѝ има съсирена кръв, а цепнатата устна под тях е толкова набъбнала, че Вега изглежда все едно е опитала да изяде оса.

– Блокирах шута – изтъква тя.

– Да, с лицето си. Човек не блокира изстрели с лицето си, за Бога – настоява Брит-Мари, като не е ясно дали е по-ядосана, че Вега е разкървавила лицето си, или че е окървавила фланелката.

– Иначе щяха да вкарат – казва Вега и свива рамене.

Брит-Мари втрива още бикарбонат във фланелката.

– Просто не мога да разбера защо обичаш този футбол толкова, че си готова да рискуваш живота си така – опява тя.

Вега придобива първо замислено, а после колебливо изражение.

– Никога ли не си обичала нещо по този начин? – пита тя.

Брит-Мари слага още бикарбонат на фланелката. Свáрена е неподготвена.

– Ха. Не. Аз... ха. Не знам. Всъщност не знам.

– Когато играя футбол, не ме боли – казва Вега, вперила поглед в цифрата на гърба на фланелката.

– Кое? – чуди се Брит-Мари.

– Всичко – отговаря Вега.

Брит-Мари млъква засрамено. Пуска топлата вода. Затваря очи. Вега накланя глава назад и се заглежда в тавана на тоалетната.

– Сънувам футбол, когато спя – казва тя, сякаш това е съвсем нормално, а после пита с искрено любопитство, все едно не разбира какво друго би могъл да сънува човек: – Ти какво сънуваш?

Брит-Мари няма представа защо отговорът се изплъзва от устата ѝ, но прошепва инстинктивно:

– Понякога сънувам Париж.

Вега кима с разбиране.

– Значи футболът за мен е като Париж за теб. Много пъти ли си била там?

– Нито веднъж – прошепва Брит-Мари, раздразнена на себе си, задето изобщо е казала нещо.

– Защо? – пита Вега.

– Просто така и не стана. Сега ела да си измиеш лицето – отклонява въпроса Брит-Мари.

– И защо? – настоява Вега.

Брит-Мари наглася кранчето, така че водата да не е твърде гореща. Сърцето ѝ все още бие толкова силно, че тя може да брои ударите. Поглежда Вега, маха няколко косъма от челото ѝ и докосва внимателно подутината до окото ѝ така, сякаш нея я боли повече, отколкото Вега. После прошепва:

– Трябва да знаеш, че когато бях малка, със семейството ми отидохме на море. Сестра ми намери най-високите скали и скочи от тях във водата. Когато отново изплува на повърхността, аз стоях горе, а тя ми извиква: „Скачай, Брит-Мари! Просто скочи!“. Разбери, че когато човек стои на най-високата скала и гледа към морето, за миг наистина е готов да скочи. И тогава просто го прави, осмелява се. Но ако изчака твърде дълго, това така и не става.

– Ти скочи ли? – пита Вега.

– Не съм от хората, които скачат – отговаря Брит-Мари.

– Но сестра ти е била от тях?

– Тя беше като теб. Безстрашна – отвръща Брит-Мари.

После сгъва една хартиена кърпа и прошепва:

– Но дори на нея не би ѝ хрумнало да се хвърли с лице към футболна топка като ненормална!

Вега се изправя и оставя Брит-Мари да почисти раната.

– Значи затова сега не си в Париж? Защото не си от хората, които скачат? – пита момичето.

– Твърде съм стара за Париж – прошепва жената.

– А Париж колко е стар? – пита момичето.

Брит-Мари няма отговор на това. Макар че звучи като отличен въпрос от кръстословица. Поглежда се в огледалото. Всичко това е нелепо, разбира се. Тя е възрастна жена, а ето че за втори път от няколко дни се намира в болницата. На тоалетната седи едно дете с разбито лице, а в стаята в края на коридора лежи друго дете със счупен крак. Защото са блокирали изстрели. Кой би искал да живее по този начин?

Вега улавя погледа ѝ в огледалото. Засмива се и от устната ѝ потича кръв надолу между зъбите. Което я кара да се засмее още по-силно, безумно.

– Ако не си човек, който скача, Брит-Мари, как, по дяволите, се озова в Борг?

Брит-Мари притиска кърпата към устната ѝ и казва, че това определено не е удачен избор на думи. Вега измърморва ядосано нещо през кърпата, затова Брит-Мари я притиска по-силно към устата ѝ. После отвежда момичето отвън в чакалнята, преди Вега да е успяла да каже още нещо.