Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Завива с одеяло Бен, който спи на една от пейките, и го целува по бузата. След това прави същото с Дино, Падан и Омар.

Брит-Мари усеща злобните погледи на Фредрик, докато трите вървят по коридора към стаята на Макс. Затова застава зад Вега, така че погледите да не стигат до гърба на момичето. Макс лежи в леглото, а кракът му е вдигнат нагоре към тавана. Засмива се на подутото лице на Вега, когато ги вижда.

– Разкрасили са ти физиономията! Определено има подобрение спрямо преди!

Вега изсумтява и кимва към крака му.

– Мислиш ли, че лекарите могат да ти оправят куция крак, та най-накрая да се научиш да играеш като хората?

Той се ухилва. Тя също.

– Баща ми сърдит ли е? – пита Макс.

– Мечките серат ли в гората? – отговаря Вега, но Брит-Мари решава, че това е достатъчно.

– Вега, сериозно! Според теб подобава ли да използваш такъв език в болница?

Вега се смее. Макс също. Брит-Мари си поема дълбока, овладяна глътка въздух и ги оставя да си приказват неуместните приказки.

Фредрик чака на същото място, където го оставиха. Брит-Мари спира неловко пред него. Устоява на импулса да протегне ръка към ръкава му и да махне един от космите на Вега, който явно се е озовал там, докато двамата викаха насреща си.

– Ха – прошепва Брит-Мари.

Той не отговаря. Просто се взира в пода. Затова тя призовава малкото глас, който ѝ е останал, и пита:

– Фредрик, някога обичал ли си нещо толкова много, колкото тези деца обичат футбола?

Той вдига очи и погледът му се впива в нея.

– Имаш ли деца, Брит-Мари?

Тя преглъща тежко и поклаща глава. Той отново свежда поглед.

– Тогава не ме питай дали съм обичал.

Всеки седи на стола си, без да казва нищо, докато накрая майката на Бен отново излиза от стаята. Брит-Мари става, но бащата на Макс остава седнал, сякаш вече няма сили да се изправи. Майката на Бен слага ръка на рамото му и казва утешително:

– Макс искаше да ти кажа, че по всяка вероятност до половин година ще може отново да играе хокей на лед. Костта ще зарасне напълно. Кариерата му не е застрашена.

Бащата на Макс не помръдва. Навел е глава, притискайки брадичка към врата си. Майката на Бен кима на Брит-Мари. Брит-Мари прехапва бузи. Майката на Бен тръгва обратно към вратата, но бащата на Бен най-накрая се размърдва. С две бързи движения вдига ръце и покрива очите си с длани, а сълзите потичат през пръстите му, надолу към наболата брада. Няма кърпа. По пода остават мокри петна.

– А футбол? Кога ще може пак да играе футбол?

На една определена възраст почти всички въпроси, които човек си задава, се въртят около едно и също: как се живее животът?

Брит-Мари седи сама на пейка на тротоара пред спешното отделение. Държи букет лалета. Усеща вятъра в косите си. Мисли си за Париж. Странно е каква власт може да има едно място над хората, дори никога да не са били там. Ако затвори очи, Брит-Мари може да усети паветата на парижките улици под краката си. Може би по-ясно от всякога. Като че ли когато Бен вкара гол и Брит-Мари се отлепи от земята, нещо се случи във въздуха и тя се приземи на земята като нов човек. Такъв, който скача.

– Свободно ли е? – пита глас.

Брит-Мари чува, че гласът се усмихва. Тя също се усмихва, преди да е отворила очи. Кима бавно.

– Заповядай – прошепва тя.

– Прегракнала си – усмихва се Свен.

Брит-Мари кима.

– Грип.

Той се засмива високо. Смехът му отеква приятно вътре в нея. Свен сяда и ѝ подава керамична ваза.

– Аз, ами, направих я за теб. Ходя на курс. Помислих си, ами, помислих си, че можеш да сложиш лалетата в нея.

Тя притиска вазата до гърдите си. Повърхността ѝ е грапава като лапата на плюшено животно, което детето не дава на родителите си да изперат.

– Днес беше фантастичен ден. Трябва да го призная. Беше просто приказно – изрича тя.

– Това е приказен спорт – отговаря Свен.

Все едно животът е толкова прост.

– Приятно беше отново да се почувствам ентусиазирана – прошепва тя.

Свен се усмихва, обръща се към нея и явно се кани да каже нещо, но тя го спира, като призовава всичкия си разум с едно-единствено задушаващо вдишване:

– Ако няма да те затрудни твърде много, бих била изключително благодарна, ако отделиш време да закараш децата у дома.

Брит-Мари вижда как той седи до нея и се смалява. Сърцето ѝ се свива. Неговото също.

– Предполагам, че това означава да . Предполагам, че тогава ти ще се прибереш с Кент – успява да каже той.

– Да – прошепва тя.