Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Свен мълчи, стиснал ръба на пейката с две ръце. Брит-Мари също се хваща за ръба, защото ѝ харесва двамата да го държат заедно. Поглежда бегло към него и иска да му каже, че вината не е негова. Че просто е твърде стара, за да се влюби. Иска да му каже, че може да си намери някоя по-добра. Че го заслужава. Заслужава перфектна жена. Но си замълчава, защото я е страх да не би Свен да каже, че тя е перфектната жена.

Продължава да държи здраво вазата, а градът и пътят хвърчат отвън покрай БМВ-то. Гърдите я болят от потиснатите желания. Кент говори през целия път, разбира се. Първоначално за футбола и децата, но скоро монологът му се насочва към сделки, германци и планове. Казва, че иска да си вземат почивка, само двамата. Могат да отидат на театър. На море. Скоро. Просто първо трябва да осъществи някои планове. Когато пристигат в Борг, Кент се шегува, че градчето е толкова малко, че двама души биха могли да застанат в двата му края и да си говорят, без да се налага да повишават глас.

– Ако човек легне на земята, краката му ще се окажат в съседното село! – засмива се той, а щом Брит-Мари не реагира, Кент веднага повтаря шегата.

Все едно в това е проблемът.

– О’кей, бягай да си вземеш нещата и потегляме! – казва той небрежно, когато БМВ-то спира пред къщата на Банк.

– Сега? – прошепва Брит-Мари, а гърлото ѝ пулсира от болка, докато го казва.

– Да, по дяволите, утре имам среща. Ако тръгнем сега, ще избегнем трафика! – настоява Кент, барабанейки с пръсти по таблото, все едно иска да я накара да се размърда.

– Но все пак не можем да потеглим ей така, посред нощ – възразява Брит-Мари едва доловимо.

– Защо не? – чуди се той.

– Само престъпниците пътуват с кола посред нощ – прошепва Брит-Мари решително.

– Боже Господи, скъпа, стегни се – изстенва той.

Ноктите ѝ се забиват във вазата.

– Още дори не съм напуснала работа. Определено не мога да замина, преди да съм казала, че напускам. Трябва да върна ключовете, разбери.

Кент се засмива и вдига ръце към тавана.

– Хайде, скъпа, това все пак не може да се нарече чак „работа“, нали?

Брит-Мари прехапва бузи.

– За мен е работа – прошепва тя.

– Дадада, нямах това предвид, скъпа. Не се сърди. Но можеш да се обадиш и докато сме на път. Не е толкова важно, нали? Утре имам среща! – казва Кент, сякаш той е този, който трябва да се нагоди към другия.

Брит-Мари не отговаря. Той почесва брадичка и вероятно опитва да се пошегува:

– Получаваш ли изобщо заплата за тази „работа“?

Брит-Мари така е притиснала нокти във вазата в скута си, че те са се огънали и я болят.

– Не съм престъпница. Не се возя с кола посред нощ. Просто не правя така, Кент – прошепва тя.

Той въздъхва отчаяно.

– Ненене, о’кей, тогава утре сутринта, щом е толкова важно. Как само ти е влязло това село под кожата, скъпа! Ти дори не обичаш футбол!

Брит-Мари отделя бавно ноктите си от керамичната повърхност. Прокарва палец по ръба на вазата. Намества лалетата.

– Онзи ден ми дадоха една кръстословица, Кент. В нея имаше въпрос за пирамидата на потребностите на Маслоу.

Кент вече се е съсредоточил в телефона си, затова тя натъртва леко:

– Пирамидата на потребностите често се среща в кръстословиците. Така че веднъж четох за нея в един вестник. Става дума за човешките нужди. Първото стъпало са най-основните човешки потребности. Храна и вода.

– Ммм – казва Кент, който като че ли отговаря на есемес.

– Също и въздух, предполагам – добавя Брит-Мари толкова тихо, че дори не е сигурна казала ли го е. – Второто стъпало на пирамидата е „сигурност“, третото е „принадлежност“, четвъртото е „увереност“.

Спомня си ги ясно, защото онази персона Маслоу определено е особено популярна в кръстословиците. Изглежда, дори шегаджиите го харесват.

– Най-високото стъпало на пирамидата е „самоусъвършенстване“. За мен работата беше това, Кент. Имах чувството, че се самоусъвършенствам.

Тя прехапва устни.

– Разбира се, смяташ, че това е нелепо, така мислиш, разбира се.

Той вдига поглед от телефона. Заглежда се в нея и вдишва дълбоко и шумно, както прави точно преди да захърка, докато спи.

– Не, не! Разбирам те, скъпа, да му се не знае. Разбирам. Адски хубаво, наистина! Самоусъвършенстване. Адски хубаво.

– И аз смятам, че е адски хубаво – прошепва тя и го хваща за ръката.

Кент кима и се засмива.

– Сега като ми го каза, ти олекна, нали? Значи утре можем да се прибираме!

Брит-Мари прехапва устни и пуска ръката му. Прегръща здраво вазата и се измъква през вратата.