Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– Залезът на боговете! – възкликва Брит-Мари толкова рязко, че започва да кашля.

– Все едно аз съм виновна, че има финансова криза – казва момичето.

Брит-Мари дълго време мълчи, размишлявайки над казаното.

– Брит-Мари? – пита момичето накрая, за да провери дали тя още е там.

Брит-Мари прочиства гърло.

– Мога ли да попитам как, за Бога, са го пъхнали в плик?

– Лайното? – пита момичето.

Брит-Мари кима уверено.

– Ха. Ха. Разбира се, според теб въпросът е глупав, така мислиш, разбира се. Но всъщност смятам, че едва ли е лесно човек да се прицели толкова точно.

Момичето се смее високо в продължение на няколко минути. Брит-Мари се радва, че е пресипнала, защото си мисли, че така момичето може би не чува, че тя също се смее. Може и да не е космосът, може би не, но чувството все пак я повдига леко от стола.

– Знаеш ли защо се занимавам с това, Брит-Мари? – пита отново момичето.

– Не – отговаря Брит-Мари.

– Майка ми цял живот работеше в Социалната служба. Винаги казваше, че насред целия шит, насред всичко най-лошо, все се намира някоя хубава, слънчева история. И тогава всичко останало си струва.

Момичето мълчи дълго, дълго, дълго. После думите ѝ идват с усмивка от другия край на линията.

– Ти си моята слънчева история, Брит-Мари.

Брит-Мари преглъща.

– Не е уместно да се говори по телефона посред нощ. Ще те помоля да се чуем отново утре.

– Лека нощ, Брит-Мари – прошепва момичето.

– Лека нощ – прошепва Брит-Мари.

И двете затварят.

Брит-Мари седи на стола, свила шепи около телефона. Толкова много ѝ се иска плъхът да се появи, че когато на вратата се чука, първоначално си помисля, че това може би е той. После, естествено, се опомня и осъзнава, че плъховете не могат да чукат, защото нямат кокалчета на пръстите. Или поне тя си представя, че нямат.

– Има ли някого вкъщи? – пита Сами откъм вратата.

Брит-Мари слиза от стола.

– Случило ли се е нещо? Някой да не е претърпял злополука?

Сами стои облегнат на рамката.

– Не. Защо питаш?

– Нощно време е, Сами. Човек не обикаля по домовете на хората посред нощ, без предупреждение, като някакъв продавач на прахосмукачки или нещо такова, освен ако не се е случило нещо.

– Ти тук ли живееш? – засмива се Сами.

– Определено разбираш какво имам предвид – прошепва тя.

Той тръсва глава.

– Чил [25] От англ. chill, спокойно, успокой се. – Б. пр. , Брит-Мари. Минавах оттук и видях, че свети. Реших да проверя дали не искаш някоя цигара. Или питие.

Сами се смее за нейна сметка. Брит-Мари изобщо не оценява това.

– Определено не – изсумтява тя.

– О’кей. Кул [26] От англ. cool, добре, чудесно; готино. – Б. пр. – смее се той.

Тя приглажда полата си.

– Но ако вместо това си съгласен на „Сникърс“, можеш да влезеш.

Двамата сядат в кухнята. Гледат звездите през най-чистия прозорец в цял Борг и ядат „Сникърс“ в чиния.

– Днеска беше найс [27] От англ. nice, хубаво, приятно. – Б. пр. – казва Сами.

– Да. Беше... найс – съгласява се Брит-Мари.

Иска да му каже, че утре трябва да напусне Борг и да се прибере у дома. Така и не разбира дали той се досеща за това, защото преди да успее да си отвори устата, Сами казва:

– Трябва да отида до града. Да помогна на един приятел.

– През нощта? Какъв приятел? – пита Брит-Мари.

– Магнус. Има проблеми с няколко момчета там. Дължи им пари, знаеш. Трябва да му помогна – казва Сами.

Брит-Мари го зяпва. Той кима. Усмихва се със самоирония.

– Знам какво си мислиш. Но това е Борг. Тук си прощаваме. Нямаме друг избор. Ако не го правехме, нямаше да ни останат приятели, на които да се ядосваме.

Брит-Мари се изправя. Взима внимателно чинията му. Колебае се дълго, но накрая нежно слага превързаната си ръка върху неговата.

– Не е нужно винаги да се намесваш, Сами – прошепва тя.

– Напротив – прошепва той.

Тя мие чиниите. Той стои до нея и ги подсушава. Всеки избърсва своята половина от кухненския плот.

– Ако нещо се случи с мен, можеш ли да ми обещаеш да се погрижиш с Омар и Вега всичко да е наред? Можеш ли да ми обещаеш, че ще намериш добри хора, които да се грижат за тях? – пита Сами.

Кръвта се отдръпва от лицето ѝ.

– Защо да ти се случи нещо? – пита тя ужасено.

Сами обгръща успокоително раменете ѝ с ръка.

– Е, нищо няма да ми се случи, аз съм шибан Супермен. Но знаеш. Ако все пак нещо стане. Ще се погрижиш ли те да отидат при добри хора?

Брит-Мари бърше старателно ръце в кърпата, за да не си личи, че треперят.