Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– Какво, Свен? Какво ще ми кажеш? Че имам твърде много за губене? Какво, по дяволите, имам да губя?

Свен вдига ръце пред себе си, с дланите нагоре. Погледът му е насочен към това, което Омар държи в ръка. Гласът му едва издържа.

– Кажи ми какво ще стане, Омар. Когато ги убиеш и те те убият. Кажи ми какво ще стане тогава.

Омар стои на място. Като че ли той също трябва да концентрира болката си някъде. Двама млади мъже в колата зад него отварят вратите, но не слизат, просто седят и чакат Омар да реши.

Брит-Мари ги разпознава. Те играха футбол със Сами и Магнус на светлината от фаровете преди... колко време? Дни? Седмици? Преди цял един живот. Те също са просто момчета.

Смъртта е безпомощност. Безпомощността е отчаяние. Отчаяните хора вършат отчаяни действия. Полъх раздвижва косата на Брит-Мари, когато вратата на полицейската кола се отваря и Вега излиза навън. Поглежда брат си. Той е застанал на колене. Тя отива до него, притиска главата му към шията си и прошепва:

– Къде би застанал Сами?

Омар не отговаря веднага и тя повтаря:

– Къде. Би. Застанал. Сами?

– Между нас – отговаря задъхано той.

Двамата млади мъже хвърлят последен поглед към Свен. Някога може и да са могли да бъдат спрени. И някой ден това отново може да бъде така. Но днес скачат.

Колата потегля и оставя Брит-Мари, Свен и двете деца сами на пътя. Зората огрява всички.

Все пак не разбира какво се случва.

Полицейската кола минава бавно през Борг, продължава до другия край, завива по един черен път. Движи се безкрайно, докато накрая Брит-Мари не знае дали е заспала, или просто се е вцепенила. Спират до едно езеро. Брит-Мари увива пистолета с всички носни кърпички, които носи в чантата си. Не знае защо, може би за да не се изцапа момичето. Тъй като Вега настоява тя да е тази, която да го направи. Слиза от колата и с всичка сила хвърля пистолета във водата.

Брит-Мари не знае колко часове изминават и кога се превръщат в дни. Нощем спи между децата в леглото на Сами. Усеща ударите на сърцата им с дланите си. Остава при тях няколко денонощия. Не е нещо, което е планирала, не е вземала такова решение, просто остава. Изгревите и залезите се сливат. Впоследствие си спомня бегло, че е говорила по телефона с Кент, но не помни какво е казала. Мисли, че може би го е помолила да уреди практическите подробности, да проведе нужните разговори, тъй като го бива в тези неща. Винаги всички казват, че Кент го бива в тези неща.

Свен идва в апартамента един следобед, Брит-Мари не знае точната дата. Вратът на Свен като че ли трудно издържа теглото на всички мисли в главата му. С него е дошла млада жена от Социалната служба. Тя се държи топло и приятелски. Сяда с всички в кухнята и започва да говори бавно и меко, но никой не може да се съсредоточи. Брит-Мари гледа през прозореца, едно от децата гледа в тавана, а другото – в пода.

Следващата нощ Брит-Мари се събужда от някакво тропане. Става от леглото, търси ключа за лампата. Вятърът духа през вратата на балкона. Вега обикаля трескаво из кухнята. Напред-назад. Напред-назад. Подрежда. Чисти всичко, което ѝ попадне. Ръцете ѝ търкат френетично кухненски плотове и тигани. Отново и отново. Сякаш те са вълшебни лампи, които могат да ѝ върнат всичко.

Ръцете на Брит-Мари се поколебават, вдигнати зад разтрепераните рамене на Вега. Пръстите се свиват, но не докосват момичето.

– Съжалявам, разбирам как се чувстваш... – прошепва тя.

– Нямам време да чувствам. Трябва да се грижа за Омар – прекъсва я Вега глухо.

Брит-Мари иска да я докосне, но момичето се отдръпва, така че Брит-Мари взима чантата си. Вади оттам бикарбонат. Вега среща погледа ѝ. Мъката няма какво повече да каже. Думите са безсилни. Така че двете чистят, докато слънцето не изгрява отново. Въпреки че дори бикарбонатът не помага в такива ситуации.

Погребението на Сами се състои през една януарска неделя, когато „Ливърпул“ гостуват на „Стоук“ на сто мили оттам. Тялото му, заспало под одеялото от червени цветя, е положено до това на майка му. Липсва на цял град, но най-вече на две деца. Омар оставя шалче на гроба му.

Брит-Мари поднася кафе в пицарията и гледа всички да имат подложки. Всички жители на Борг са там. Паркингът е ограден от запалени свещи, а на съседната ограда мълчаливо висят бели фланелки с номера на гърбовете, подредени прилежно в редица. Някои са по-нови, а някои са толкова стари и прани толкова пъти, че са посивели. Но всички носят спомени.

Вега стои на вратата с изгладена рокля и сресана коса. Приема съболезнованията на хората, все едно те са тези, които имат най-много право да скърбят. Стиска ръцете им механично. Погледът ѝ е апатичен, сякаш някой е изключил някакъв бушон вътре в нея. Нещо тупка отвън на паркинга, но никой не го чува. Брит-Мари опитва да накара Вега да хапне нещо, но Вега дори не реагира, когато я заговарят. Оставя се Брит-Мари да я отведе до масата и да я сложи да седне, но тялото ѝ е като заспало. Вега се обръща инстинктивно към стената. Иска да избегне всякакъв телесен контакт. Тупкането отвън се засилва. Нараства и отчаянието на Брит-Мари. Хората преживяват безпомощността по различни начини, но за Брит-Мари най-ясният знак е когато някой отказва да яде.