Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Седи на стола в кухнята, гледа към пътя и чака черна кола. Такава не идва. Чуди се дали Сами е размишлявал над това как се живее един живот, дали някога е разполагал с този лукс. Човек избира действията си, със сигурност, но в живота на Сами обстоятелствата са били повече от действията. Чуди се дали изборите или обстоятелствата ни правят такива, каквито сме, и кое е превърнало Сами в човек, който се намесва. Чуди се кое е по-трудно: да бъдеш такава, която скача, или такава, която не го прави.

Чуди се колко място за промяна остава в душите ни, когато остареем. Чуди се какви хора ѝ остава да срещне, какво ще открият те в нея и какво ще я накарат сама да открие в себе си.

Сами отиде в града, за да защити някой, който не го заслужава. Брит-Мари се приготвя да се върне у дома по същата причина. Защото ако не прощаваме на тези, които обичаме, то кой ни остава? Какво е любовта, ако не това да обичаме обичните си хора дори когато не го заслужават?

Всички въпроси на Брит-Мари се въртят около това как се живее животът. За кого. И чий живот е това.

Фаровете проблясват в далечината и се протягат бавно в мрака, като ръце, които се подават изпод морската повърхност. Подминават табелата „Добре дошли в Борг“. Намаляват при автобусната спирка. Завиват по чакъления паркинг. Брит-Мари вече стои на вратата.

По-късно в последвалия разказ за случилото се в града ще се казва, че рано сутринта няколко млади мъже пресрещнали Магнус пред един бар. Един от тях държал нож. Между тях застанал друг млад мъж. Такъв, който винаги се намесва.

Колата спира меко на паркинга. Надава топла въздишка, когато двигателят спира. Фаровете угасват в същия миг, в който светват лампите в пицарията. В някои градчета хората винаги знаят какво означава отвън да спре кола преди разсъмване. Знаят, че това никога не е на добро. Някоя се появява, но инвалидната ѝ количка веднага спира, щом тя вижда полицейската униформа.

Свен стои, хванал шапката си с две ръце, а по долната му устна има следи от зъби, които са се опитали да задържат емоциите. Отчаянието, което се стича неконтролируемо по бузите му, издава колко напразен е бил опитът.

Брит-Мари изпищява. Строполява се на земята, притисната от тежестта на човек, който вече не съществува.

Мъката на Брит-Мари не идва бавно. Не пониква от останките на отричането, гнева, пазаренето, депресията и приемането. Разпалва се в нея моментално, като унищожителен пожар, като огън, който поглъща всичкия кислород, докато накрая Брит-Мари остава да лежи на земята, ритайки и удряйки чакъла, мъчейки се да си поеме въздух. Тялото ѝ опитва да се сгъне навътре, все едно няма гръбнак, все едно отчаяно опитва да потуши пламъците в себе си.

Смъртта е крайна безпомощност. Безпомощността е крайно отчаяние.

Брит-Мари не знае как се изправя на крака. Как Бен я вкарва в колата. Сигурно я е носил. Тръгват към апартамента на децата и намират Вега по средата на пътя. Лежи в чакъла. Косата ѝ е полепнала по кожата. Думите ѝ звучат като неясно гъргорене, сякаш дробовете ѝ са пълни със сълзи. Сякаш момичето се е удавило отвътре.

– Омар. Трябва да намерим Омар. Той ще ги убие.

Брит-Мари не знае дали прегръща здраво Вега на задната седалка или обратното.

Около тях зората пробужда Борг. Като дъха на любимия човек в ухото. Със слънце и обещания. Като гъделичкащи лъчи върху топли завивки, като миризмата на прясно кафе и препечен хляб. Не би трябвало да го прави. Днес не е ден за красота, но зората не я интересува. Полицейският автомобил хвърчи през първите минути на утрото, сам по пътя. Кръвта напуска пръстите на Свен, но те продължават да пулсират, стиснали волана толкова здраво, че сигурно боли. Сякаш той има нужда да концентрира болката си някъде. Да я организира. Увеличава скоростта, когато вижда другата кола. Единствената кола, която има причина да напуска Борг по това време на деня. Единственият брат, който е останал на Вега. Единственият, когото може да спаси.

Всяка смърт е несправедлива. Всяка скръб търси виновник. Но гневът ни почти винаги е последван от безмилостното прозрение, че никой не е виновен за смъртта. Но ако не беше така? Ако знаеше кой ти е отнел човека, когото обичаш? Какво би направил? В коя кола щеше да се качиш? Какво щеше да държиш в ръце?

Полицейската кола изпреварва с рев другия автомобил и спира пред него. Краката на Свен докосват асфалта още преди някой от останалите да е станал от мястото си. Той стои сам на пътя в продължение на няколко вечности, със зачервени петна по лицето и следи от зъби по долната устна. Накрая вратата се отваря и Омар слиза от колата. Мъжки очи в тялото на момче. Краят на едно детство. След една нощ, последиците от която не могат да бъдат заличени.