Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– Предполагам, че сега ще се прибирате, ти и Кент – казва Свен, зареял поглед някъде далеч.

– Така ще е най-добре – казва Брит-Мари и прехапва бузи, но думите все пак ѝ се изплъзват: – Ако не съм нужна. Ако не съм нужна при... Вега и Омар...

Свен поглежда нагоре, но се свива след краткия миг, който изминава между първото изречение и прозрението, че Брит-Мари се пита дали децата имат нужда от нея. Не той.

– Аз, аз, разбира се, се свързах със социалните. Те пратиха една млада жена тук – обяснява той мрачно, като че ли вече забравил, че заведе жената при децата още преди няколко дни.

– Естествено – отговаря Брит-Мари.

– Тя е... ще я харесаш. Работил съм с нея няколко пъти. Добър човек е. Желае им доброто, не е като... не е такава, каквато хората си представят, че могат да бъдат социалните – казва Свен.

Брит-Мари бърше потта от челото си с носна кърпичка, така че той да не забележи, че всъщност бърше и очите си.

– Обещах на Сами, че децата ще са добре. Обещах... искам... трябва да получат възможността да... в живота им трябва да има една слънчева история, Свен. Все някога – успява да каже тя накрая.

– Ще направим всичко възможно. Всички ще направят най-доброто, на което са способни – отговаря той.

– Естествено, естествено – казва Брит-Мари, гледайки в обувките си.

Свен върти полицейската шапка в ръцете си.

– Жената от социалните, ами, сега тя ще живее с децата няколко дни. Докато всичко се уреди. Много е грижовна, няма защо да се притесняваш. Аз, ами, помолиха ме да откарам децата у дома тази вечер.

Минават няколко секунди, преди значението на казаното да попие в съзнанието на Брит-Мари. Преди да я сполети прозрението, че вече не е нужна.

– Естествено. Естествено. Така ще е най-добре, естествено – прошепва тя.

Отвън на игрището Кент е слязъл от БМВ-то си. Вижда Брит-Мари и Свен през прозореца, пъха неловко ръце в джобовете си и изглежда така, сякаш стои на кръстопът и не иска да признае, че се е изгубил. Никога не е можел да говори за смъртта, Брит-Мари знае това. Той е човек, който урежда всичко практическо, говори по телефона и те целува по клепачите. Но никога не го е бивало с чувствата.

Главата му като че обмисля да влезе в пицарията, но краката му се насочват в противоположната посока. Първите няколко стъпки сякаш го отвеждат обратно към БМВ-то, но топката се търкулва и спира до него. Омар стои на няколко метра оттам. Кент слага крак върху топката и поглежда момчето. Подава му. Омар посреща топката с вътрешната част на стъпалото си, така че тя отскача обратно към Кент.

Трийсет секунди по-късно Кент се намира насред купчината деца, с измачкана и разгащена риза. Косата му е рошава, а погледът – щастлив. Когато топката полита към него на нивото на коляното, той се засилва и замахва с всичка сила, но кракът му не уцелва топката и вместо това обувката му отхвърча към покрива на развлекателния център.

– Залезът на боговете – промълвява Брит-Мари до прозореца.

Децата проследяват обувката с поглед. Обръщат се към Кент. Той ги поглежда и започва да се смее. Те също се смеят. Кент продължава да играе с една обувка, а когато вкарва гол, се втурва през игрището с Омар на гърба си. Брит-Мари ясно вижда, че има голяма дупка на чорапа, та хората да си помислят, че в живота му няма някого, който да му каже, че трябва да си смени чорапите.

Омар го прегръща малко по-силно. Малко по-дълго. Както тийнейджърите рядко правят извън футболното игрище. Кент също го прегръща. Защото футболът го позволява.

Свен извръща поглед от прозореца и измърморва:

– Не мисли лошо за мен, Брит-Мари, задето не се обадих на социалните по-рано. Исках да дам на Сами възможността сам да уреди всичко. Вярвах, че... аз... исках просто да му дам този шанс. Нали не мислиш лошо за мен?

Пръстите ѝ се доближават толкова близо до него, колкото е възможно, без да го докоснат.

– Точно обратното, Свен. Точно обратното.

Той като че ли се кани да каже нещо, така че тя бързо вмята:

– Отвън има повече деца отпреди. Откъде са дошли?

Свен слага шапката си на главата. Тя застава накриво.

– Идват тук всяка вечер, откакто се игра купата. Всеки път са повече. Ако продължава така, скоро Борг ще се превърне от отбор в клуб.

Брит-Мари не знае какво означава това, но звучи красиво. Мисли, че на Сами би му харесало.

– Изглеждат щастливи. Дори в ден като днешния могат да изглеждат щастливи, когато играят – отбелязва тя, завиждайки им.

Свен прокарва опакото на ръката по наболата си брада. Изглежда изморен. Брит-Мари никога не го е виждала изморен. Но накрая устните му помръдват леко, очите му проблясват и той казва: