Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– Бих искала да свърша една последна работа. Утре. В града. Ако няма да те затрудни твърде много.

– Ще дойда с теб – казва той.

– Не е нужно винаги да си до мен, Кент – информира го тя.

– Напротив – казва той.

После се усмихва. Тя опитва.

Но когато той тръгва към БМВ-то, Брит-Мари запира пети в чакъла и казва, както правят хората, когато сметнат, че все някъде определено трябва да има някаква граница:

– Не, Кент, сериозно! Определено трябва да се осъзнаеш! Определено няма да отида в града с теб, ако първо не си обуеш и двете обувки!

Странното на градчетата до пътища е, че човек може да открие толкова причини да ги напусне, колкото и извинения, за да остане. Някои хора така и не спират да търсят едното или другото.

Ще мине още почти цяла седмица след погребението, преди Брит-Мари да се качи в бялата си кола със синя врата и да потегли по пътя, който се отдалечава от Борг в две посоки. Непременно трябва да се отбележи, че вината за това не е изцяло на служителите в общината в града. Те може би просто опитват да си вършат работата. Не е тяхна вината, че не са запознати с прилежността, с която Брит-Мари отмята точките от списъците си.

Първия ден, понеделник, младият мъж, който работи по заместване на рецепцията в общината, поглежда Брит-Мари така, сякаш тя е решила да се пошегува. Рецепцията отваря в 8:00, така че Брит-Мари и Кент се появяват в 8:02, тъй като Брит-Мари не иска да изглежда твърде настойчиво.

– Борг? – казва заместващият рецепционист с интонацията, която човек използва, когато произнася имена на фантастични същества.

– Малки ми приятелю, не можете да работите в общината, а да не знаете, че Борг е част от нея, за Бога! – отбелязва Брит-Мари.

– Не съм оттук. Замествам – просветлява я младият мъж.

– Ха. Вие считате, разбира се, че с това извинение не ви се налага да знаете каквото и да е – кима Брит-Мари.

Но Кент я сръчква окуражително и ѝ прошепва, че трябва да бъде малко по-дипломатична, затова Брит-Мари се овладява решително, усмихва се грижовно на младия мъж и казва:

– Смело от ваша страна да носите тази вратовръзка. Защото изглежда нелепо.

Следва размяна на реплики, които може би не могат да бъдат описани точно като „дипломатични“. Но накрая Кент успява да успокои двамата строеваци, като младият мъж обещава да не звъни на охраната, а Брит-Мари обещава да не опитва повече да го удря с чантата си.

Странното на градчетата до пътища е, че не е нужно човек да прекара особено дълго време в тях, за да се засегне дълбоко, когато някой млад мъж не иска и да знае, че те съществуват. Че са там.

– Дойдох тук, за да помоля в Борг да бъде построено футболно игрище, разберете – обяснява Брит-Мари с божествено търпение.

Посочва списъка си. Младият мъж разлиства една папка. Обръща се демонстративно към Кент и казва нещо за някакъв „съвет“, който в момента имал заседание.

– Докога? – иска да знае Брит-Мари.

Младият мъж прелиства папката.

– Това е работна закуска. Значи до към десет часа.

– Д-е-с-е-т! Вие да не закусвате в д-е-с-е-т часа? За Бога, тогава не се учудвам, че нищо не успявате да свършите – информира Брит-Мари грижовно.

При което тя и Кент трябва да напуснат общината, защото младият мъж нарушава обещанието си да не се обажда на охраната.

Връщат се в десет часа. Научават, че съветът ще заседава до след обяд. Появяват се отново след обяд и научават, че съветът ще заседава цял ден. Брит-Мари обяснява молбата си за футболното игрище по-ясно на мъжа на рецепцията, защото смята, че определено не е нужен цял ден, за да свършат тази работа. Пазачът, повикан от мъжа, смята, че Брит-Мари е прекалила с яснотата. Казва им, че ако тя още веднъж направи така, ще бъде принуден да ѝ отнеме чантата. Кент се засмива и казва, че в такъв случай пазачът явно е по-смел човек от него самия. Брит-Мари не знае дали да се обиди, или да се гордее.

– Ще се върнем утре, скъпа, не се притеснявай – успокоява я Кент, докато излизат навън.

Брит-Мари размахва длан отчаяно.

– Ти имаш срещи, Кент. Трябва да се приберем у дома, разбирам го, естествено, че го разбирам. Просто исках да...

Тя си поема дъх толкова дълбоко, че сякаш изсмуква всичкия въздух от чантата си.

– Вега не я боли, когато играе футбол.

– Кое това? – пита Кент.

– Всичко – казва Брит-Мари.

Кент свежда замислено голямата си глава.

– Няма нищо, скъпа. Ще се върнем утре.

Брит-Мари наглася превръзката на ръката си.