Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– По погрешка! – усмихва се топло жената със сакото.

Произволното сако продължава неуморимо:

– От Агенцията по заетостта в родния ти град ни уведомиха за определени политически ангажименти във връзка с това. Обърнаха ни внимание също така, че сега би била възможна известна гъвкавост в общинския бюджет по отношение на по-нататъшното ти назначение, предвид... ами... предвид предстоящите избори.

– Двайсет и един пъти. Двайсет и един пъти ни бе обърнато внимание на това! – намесва се ядосано друго сако.

Брит-Мари опитва да намери езика си, който се е скрил някъде зад зъбите. Думите я предават. Тя заеква, кашля и накрая казва:

– Мога ли да попитам какво, за Бога, означава всичко това?

Всички сака в стаята изпъшкват сдържано, сякаш това би трябвало да е очевидно. После дръпват колективно ръкави, за да проверят дали вече не е време за обяд. Време е. Всички се споглеждат нетърпеливо. Накрая едно от саката поема отговорността да обясни всичко и се обръща изморено към Брит-Мари:

– Означава, че общината може да бюджетира или ново футболно игрище, или оставането ти на работа в развлекателния център. Нямаме средства и за двете.

Не е честно да поставиш някого пред такъв избор.

Странното на градчетата до пътища е, че човек може да открие толкова причини да ги напусне, колкото и извинения, за да остане.

– Ще те помоля да опиташ да разбереш, че не е честно да поставиш някого пред такъв избор – казва Брит-Мари.

Не получава отговор, затова обяснява:

– Изборът не е честен, разбери. Искам да те помоля да опиташ да не ми се сърдиш.

Разбира се, продължава да не получава отговор, затова прехапва бузи и приглажда полата си.

– Тук е много спретнато. Не знам, разбира се, дали това има някакво значение за теб сега, но се надявам, че е така. Гробището е много чисто и спретнато.

Сами не отговаря, но Брит-Мари се надява, че я чува, когато му казва:

– Исках да знаеш, любимо момче, че никога няма да съжалявам, че дойдох в Борг.

Събота следобед е. Денят след като общината даде на Брит-Мари нечестен избор и денят, в който „Ливърпул“ среща „Астън Вила“ на сто мили от Борг. Рано сутринта Брит-Мари отиде в развлекателния център. В понеделник на чакъла отвън ще има багери, както обещаха саката от общината. Кент ги накара да се зарекат, иначе нямало да ги остави да отидат да обядват. Така че те обещаха тържествено, че игрището ще се сдобие с тревно покритие и истински врати с мрежа. И ясни бели очертания по тревата. Изборът не беше честен, но Брит-Мари си спомня какво е да изгубиш сестра, спомня си колко изгубена се чувстваше тогава. Затова смята, че това е най-доброто, което може да даде на някого, който е също толкова изгубен. Игрище с ясни очертания.

Чуваше гласове през отворената врата на пицарията, но не влезе. Имаше чувството, че така е най-добре. Развлекателният център беше празен, но вратата на хладилника бе открехната. Следите от плъхови зъби, прегризали гуменото уплътнение на вратата, разкриваха какво се е случило. Фолиото върху чинията беше нахапано, а фъстъченото масло и „Нутела“-та бяха изблизани без остатък. На излизане плъхът се бе спънал в кутията с бакпулвер и тя се беше обърнала върху кухненския плот. В бялата пудра имаше следи от лапи. Две следи. Плъхът бе имал дейт.

Брит-Мари дълго време седя на един от столовете с кърпа в скута. После избърса лицето си и изчисти кухнята. Изми, дезинфекцира и се постара всичко да е свежо. Потупа пострадалата от удар от камък кафе машина, прокара длан по картината с червената точка, която висеше на напълно съвсем точна височина и показваше на Брит-Мари къде се намира.

Колкото и да е странно, почукването не я изненада. Стори ѝ се съвсем на място, че младата жена от Социалната служба стои на вратата. Сякаш тук си беше у дома.

– Здравей, Брит-Мари. Видях, че свети, надявам се да не те безпокоя – каза жената.

– Определено не. Дойдох само да оставя ключовете – информира я Брит-Мари тихо и се почувства като гост в нечия чужда къща.

Вдигна ключовете от развлекателния център, но жената не ги взе. Просто се усмихна топло към помещението.

– Тук е много приятно. Разбрах, че това място означава много за Вега и Омар, и поисках да го видя, за да мога да ги разбера по-добре.

– Почистих след себе си толкова добре, колкото можах – увери я Брит-Мари.

– Обещавам, че ще направя всичко възможно, за да получат най-доброто – обеща жената.

Брит-Мари завъртя ключовете в ръката си. Потисна чувствата, които напираха в нея. Провери няколко пъти дали е прибрала всичко в чантата си и дали наистина е изключила лампите в тоалетната и кухнята. Събра сили да попита това, което бе искала да попита няколко пъти, въпреки че разумът ѝ се бореше със зъби и нокти да я спре. „Би ли имало значение, ако някой предложи да гледа децата?“. Естествено, знаеше, че това е нелепо. Но успя да отвори уста и да каже: