Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– Би ли... искам само да попитам, ако може, дали... естествено, това е нелепо, определено, но бих искала да разбера дали случайно би имало някакво значение, ако някой...

Срещна погледите на родителите на Падан, преди да успее да завърши изречението. Те стояха на вратата. Майката беше сложила ръце на бременния си корем, а бащата държеше шапката си в ръце.

– Здравейте – каза майката.

– Ти ли си тази, която ще вземе децата? – попита Карл жената от социалните.

Майката го сръчка леко с лакът и се обърна сериозно към младата жена:

– Казвам се Соня. Това е Карл. Родители сме на Патрик, който играе в един отбор с Вега и Омар.

Разбира се, напълно възможно е жената от социалните да е смятала да отговори нещо, но Карл не ѝ даде тази възможност:

– Искаме да се грижим за децата! Искаме да дойдат да живеят при нас! Не можете да ги вземете от Борг!

Соня погледна Брит-Мари. Видя ръцете ѝ може би, тръгна неканена към нея и я прегърна. Брит-Мари смотолеви нещо за препарат за съдове по дланите, но Соня въпреки това я прегърна. Нещо изшумоля до вратата. Жената от социалните се засмя леко, сякаш това беше естествената ѝ реакция всеки път, когато си отвори устата.

– В интерес на истината, същият въпрос ми беше зададен от майката на Бен и чичото на... „Дино“, така ли го наричате?

Шумоленето откъм вратата се засили, допълнено от демонстративно прокашляне.

– Децата! Могат ли да живеят при мен, а? Те са ми като, как се казва? Деца, да!

Някоя изглеждаше сякаш е готова да се сбие с всички в стаята, ако се наложи. Размаха ръка към игрището отвън. По оградата още висяха бели фланелки, а сутринта свещите грижливо бяха запалени отново.

– Нужно е, как се казва? Нужно е цяло село, за да се отгледа дете [28] Африканска поговорка, популяризирана от Хилъри Клинтън през 90-те години на ХХ век. – Б. пр. , а? Тук имаме село!

Банк и кучето стояха зад нея. Щом жената от социалните я погледна, Банк като че ли го усети, защото размаха веднага бастуна си и поклати рязко глава.

– Аз не съм тука, за да осиновявам разни деца. Просто си искам пицата.

Соня пусна Брит-Мари, неохотно, както се прави с балон, когато знаеш, че ако го пуснеш, ще отлети. Карл стисна шапката си и посочи едновременно насърчено и ужасено жената от социалните:

– Не можеш да вземеш децата от Борг, иначе могат да се окажат при когото и да е! Могат да попаднат при някой фен на „Челси“!

Брит-Мари, която вече беше сложила ключовете от развлекателния център върху кухненския плот, се прокрадна зад гърбовете им. И да са я видели, а може би наистина я видяха, те я оставиха да си излезе мълчаливо, защото им пукаше за нея достатъчно много.

Следобедът в Борг се превръща във вечер, бързо и безмилостно, като дръпване на лепенка. Брит-Мари седи на колене, опряла чело на надгробната плоча на Сами.

– Любимо момче. Никога няма да съжалявам, че бях тук.

Събота е и „Ливърпул“ играят мач на сто мили оттам. В понеделник багерите ще пристигнат в Борг. Брит-Мари не знае дали е религиозна или не, но си мисли, че това ѝ стига – знанието, че Бог има план за игрище в Борг. План за Борг.

Върви сама през градчето до шосето, а по чорапите ѝ има петна от трева. Белите фланелки още висят на оградата, а под тях са запалени нови свещи. Развлекателният център е осветен от сиянието на телевизора. Брит-Мари вижда силуетите на децата вътре. Сега там има повече деца откогато и да било. По-скоро клуб, отколкото отбор. Брит-Мари иска да влезе, но разбира, че не е удачно. Разбира, че така е най-добре.

На чакъла между развлекателния център и пицарията са паркирани два извънмерно стари камиона. Няколко възрастни мъже с бради и шапки се движат на светлината от фаровете. Пъхтят, стенат, ръчкат се и се бутат. Минава известно време, докато Брит-Мари разбере, че играят футбол.

Забавляват се.

Тя продължава по пътя. В продължение на няколко удара на сърцето се спира пред една незначително малка къщичка с незначително малък двор. Ако не знае, че е там, човек лесно би могъл да я подмине, без изобщо да забележи, че е подминал нещо. В това отношение къщата много си прилича със собственика си. Полицейската кола не е паркирана отвън, прозорците не светят. Когато се уверява, че Свен не си е у дома, Брит-Мари се промъква до вратата и почуква. Защото иска поне веднъж в живота си да го е правила.

После се забързва нататък, скрита в сенките, и скоро стига до дома на Банк. Лехата отпред вече не смърди. Табелата „Продава се“ на полянката е махната. Брит-Мари влиза в антрето. Вътре мирише на пържени яйца, кучето спи на пода, а Банк седи на фотьойла си във всекидневната, с лице толкова близо до телевизора, че Брит-Мари едва не я предупреждава, че това със сигурност е опасно за зрението, но се усеща навреме.