Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– Може ли да попитам кой играе? – пита тя вместо това.

– „Астън Вила“ и „Ливърпул“! „Астън Вила“ водят с два на нула! – отговаря Банк разпалено.

– Ха. Предполагам, че и ти подкрепяш „Ливърпул“, също както и всички деца, изглежда.

– Ти луда ли си? Аз съм за „Астън Вила“! – изръмжава Банк.

– А мога ли да попитам защо? – пита Брит-Мари, защото като се замисли, това е първият път, когато вижда на Банк изобщо да ѝ пука за футболен мач по телевизията.

Банк се обръща към нея така, сякаш въпросът ѝ е нелеп. Замисля се за секунда. Отговаря кисело:

– Защото другите не викат за тях.

После добавя:

– И защото имат готини фланелки.

На Брит-Мари вторият аргумент ѝ се струва малко по-разумен от първия. Банк вдига глава и намалява звука на телевизора. Отпива от бирата си и се прокашля.

– В кухнята има храна. Ако си гладна.

Брит-Мари поклаща глава и стисва здраво чантата си.

– Кент ще дойде скоро. Ще се прибираме. Той ще е със своята кола, аз с моята, но той ще кара пръв, разбира се. Не обичам да карам по тъмно. Така че най-добре ще е той да е пръв.

Банк вдига вежди. Става мъчно на крака, псувайки фотьойла, все едно той е виновен, че хората остаряват.

– Не е моя работа, Брит-Мари. Но смятам, че трябва да се научиш да караш на тъмно.

– Това беше мило – отговаря Брит-Мари, загледана в чантата си.

Банк и кучето ѝ помагат да свали куфарите и саксията от горния етаж. Брит-Мари измива съдовете и почиства кухнята. Сортира приборите. Почесва кучето зад ушите. Някой изкрещява силно от телевизора. Банк се втурва във всекидневната. Изглежда ядосана, когато се връща.

– „Ливърпул“ вкараха. Сега е два на един за „Астън Вила“ – измърморва тя.

Брит-Мари прави последна обиколка на къщата. Подравнява килимите и пердетата. Щом се връща в кухнята, казва:

– Не съм от хората, които се бъркат на другите, Банк, но не можах да не забележа, че табелата „Продава се“ я няма. Бих искала да те поздравя, че си успяла да продадеш къщата.

Банк се засмива горчиво.

– Ти шегуваш ли се? Кой би искал да купи къща в Борг?

Брит-Мари приглажда полата си.

– Ха. Бих искала да подчертая, че предположението не беше неразумно, след като си махнала табелата!

Банк се обръща към кухненския плот и опитва да се прави на заета с чиниите, които вече ги няма там.

– Уф, просто реших да поостана малко в Борг. Мислех да отида да поговоря с татко. Може би ще ми е по-лесно сега, когато е мъртъв и няма да ме прекъсва през цялото време.

Брит-Мари иска да я потупа по рамото, но осъзнава, че най-добре ще е да се въздържи. Ако не за друго, то защото Банк държи бастуна си под ръка.

На вратата се чука. Банк отива в антрето и продължава към всекидневната, без да отвори, защото знае кой е отвън. Брит-Мари се оглежда за последно. Доближава пръсти до стените. Толкова близо, че да ги усети, но не толкова, че да ги докосне. Все пак са прекалено мръсни. Не е успяла да се захване с тях. Нужно ѝ беше повече време в Борг, за да стигне до стените.

Кент се усмихва облекчено, когато Брит-Мари отваря вратата.

– Готова ли си да тръгваме? – пита той стресирано, сякаш още се страхува, че тя може да промени решението си.

Брит-Мари кима и хваща чантата си, когато човекът по телевизията внезапно започва да крещи като обладан. Звучи все едно някой го бие.

– Какво, за Бога? – възкликва Брит-Мари.

– Да тръгваме! Движението може да се натовари! – пробва се Кент, но вече е късно.

Брит-Мари отива във всекидневната. Банк нарежда и псува млад мъж с червена фланелка, който търчи по терена и крещи, докато накрая лицето му става лилаво.

– Два на два, „Ливърпул“ вкараха за два на два – измърморва тя и ритва фотьойла, сякаш вината е негова.

Брит-Мари вече излиза през вратата.

БМВ-то на Кент е паркирано на улицата. Той тръгва подире ѝ, протяга се към нея, но тя се изплъзва. Разбира се, това не подобава на възрастна жена, определено, да тича като някоя престъпница, бягаща от закона. Спира запъхтяна до бордюра на тротоара. Въздухът изгаря гърлото ѝ. Брит-Мари се обръща и поглежда Кент, а от очите ѝ текат сълзи.

– Какво става, скъпа? Трябва да тръгваме – казва той, но гласът му секва, защото вероятно вижда точно какво става.

Полата на Брит-Мари е намачкана, но тя не я приглажда. Косата ѝ е почти рошава, толкова рошава, колкото косата на Брит-Мари изобщо може да бъде. Накрая разумът ѝ капитулира тотално и ѝ разрешава да повиши глас:

– „Ливърпул“ изравниха! Мисля, че ще спечелят!