Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– Макс! Ха! Ти направо си, как се казва? – ликува Някоя.

Банк го почуква по обувката с бастуна си.

– Приказва като един от тях. Но играе като един от нас.

Макс се усмихва и отговаря нещо, но Брит-Мари не го чува. Междувременно съдията е подновил играта и краката на Брит-Мари са се изправили, без да я помолят за разрешение. Устата ѝ се е отворила, без тя да знае как. На игрището трима играчи са се насъбрали около топката. Някой я ритва, тя отхвърча настрани и се озовава пред краката на Бен. Той я гледа. Цялата спортна зала гледа него.

– Стреляй – прошепва Брит-Мари.

– СТРЕЛЯЙ, БЕ! – изкрещява глас от трибуните.

Това е Сами. До него седи жена с почервеняло лице. Брит-Мари за пръв път я вижда облечена с нещо различно от медицинска униформа.

– СТРЕЛЯАААААААААААААЙ!!! – крещи Банк и размахва бастуна във въздуха.

Така че Бен стреля. Брит-Мари е останала без въздух. Скрива ръце в дланите си, а Банк едва не обръща инвалидната количка на Някоя, крещейки: „Какво става? Кажи ми какво става, по дяволите!“.

Трибуните са се смълчали и като че ли никой от публиката не може да разбере какво точно е станало. Бен първоначално изглежда все едно ще се разплаче, а после сякаш търси къде да се скрие, но не стига далеч, тъй като се озовава под крещяща купчина от ръце, крака и бели фланелки. Борг води с едно на нула. Сами търчи по трибуната, разперил ръце като самолет. Кент и Свен скачат от местата си толкова рязко, че без да се усетят, се прегръщат. В резултат на това се налага Сами да прелети между тях, за да не се сбият.

Една жена с червено лице се откъсва от хаоса и се затичва надолу по стълбите. Щом виждат, че смята да излезе на терена, няколко функционери опитват да застанат на пътя ѝ, но не успяват да я спрат. Не биха могли да я спрат, ако ще да имаха пушки. Бен танцува с майка си и никой не може да му отнеме този момент.

Борг губи мача с четиринайсет на едно. Това няма значение. Децата са играли все едно мачът е най-важното нещо във вселената.

Ето това има значение.

На една определена възраст почти всички въпроси, които човек си задава, се въртят около едно и също: как се живее животът?

Ако човек стисне очи достатъчно здраво и дълго, може да си спомни почти всичко, което го е правило щастлив. Брит-Мари си спомня уханието на майчината кожа, когато беше на пет години и двете се втурнаха смеейки се в един вход, когато внезапно ги заваля дъжд. Спомня си хладния нос на баща си, допрян до бузата ѝ. Грапавата утеха, която ѝ носеше лапата на едно плюшено животно, което тя отказваше да даде за пране. Шума на вълните, когато със сестра ѝ се промъкнаха по скалите по време на последната им почивка до морето. Аплодисментите в един театър. Косата на сестра си, развята от вятъра, докато двете вървят безгрижно по улицата.

Какво друго? Кога е била щастлива? Има няколко такива момента. Звукът от ключ, търсещ ключалката. Сърцето на Кент, туптящо под дланта ѝ, докато той спи. Детски смях. Вятър на балкона. Мирис на лалета. Първото влюбване. Първата целувка.

Няколко мига. Един човек, който и да е, получава толкова малко шансове да изживее някой от тези моменти. Да се откъсне от времето и да полети. Да обича нещо до полуда. Да експлодира от страст. Изпитваме това няколко пъти като деца, може би, поне тези от нас, които имат тази възможност. Но след това? Колко пъти ни се случва да не сме на себе си? Колко пъти ни обземат толкова чисти и силни чувства, че да почнем да ликуваме шумно и без свян? Колко шанса имаме да бъдем благословени със загуба на памет поради твърде силни емоции?

Всяка страст е детинска. Банална и наивна. Страстта не се научава, тя е инстинктивна и всепоглъщаща. Преобръща ни. Отнася ни като вълна. Всички човешки чувства са земни, но страстта е космическа. Затова е ценна, не защото ни дава нещо, а защото изисква от нас да рискуваме. Да рискуваме да подроним собственото си достойнство и да предизвикваме неразбиране и снизходително поклащане на глава от страна на останалите.

Брит-Мари изкрещява високо, когато Бен отбелязва гол. Подметките ѝ се отлепят от пода на спортната зала. Малко хора биват благословени с това през януари. С космоса.

Ето защо човек обича футбола.

Късно вечерта е, купата е свършила преди няколко часа, а Брит-Мари отново е в болницата. Пере кръв от една футболна фланелка в мивката, а Вега седи на тоалетната чиния и в гласа ѝ все още има еуфорични нотки. Все едно не я свърта на едно място. Все едно ще полети.