Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Останалите деца се втурват към игрището и започват да загряват, като стрелят към една от вратите, което, в интерес на истината, изглежда все едно загряват, като стрелят по абсолютно всичко останало, освен към вратата.

Брит-Мари и Кент стоят сами на стълбите. Тя маха косъм от рамото му. Приглажда една гънка на ръкава му толкова леко, че дори не докосва ръката му.

– Как разбра, че трябва да кажеш онова там, че ги било страх? – пита тя.

Кент се засмива и смехът му погъделичква Брит-Мари отвътре.

– Имам голям брат. Това винаги работеше при мен. Помниш ли, когато скочих от балкона и си счупих крака? Всички най-големи глупости, които съм правил през живота си, са започвали с Алф, който ми казваше, че няма да посмея!

– Беше мило, че се намеси. Също и че ми прати лалетата – прошепва Брит-Мари, без да пита дали тя самата е една от глупостите.

Кент отново се засмива.

– Купих ги от бащата на онзи Падан. Отглежда ги в парника в двора си. Ама че хахо, а? Започна да ми опява, че според него трябвало да купя червени, защото били „по-добри“, но му казах, че обичаш лилави.

Брит-Мари бърше невидими прашинки от гърдите му. Овладява се. Хваща разумно едната си ръка с другата и казва:

– Трябва да тръгвам. Скоро ще почват.

– Успех! – казва Кент, навежда се напред и я целува по бузата, а Брит-Мари трябва да се хване за парапета, за да не падне по стълбите.

Кент отива и сяда на последното свободно място в тази част от трибуната, където се е скупчила публиката, дошла от Борг. Брит-Мари осъзнава, че за пръв път Кент е отишъл някъде заради нея. За пръв път в живота им той трябва да казва, че е с нея, а не обратното.

На съседната седалка седи Свен. Гледа в земята.

Брит-Мари вдишва дълбоко преди всяка крачка надолу по стълбите. Банк и кучето я чакат на една пейка до игрището. Някоя също е там, а на лицето ѝ е изписано особено доволно изражение.

– Ти как дойде тук? – пита Брит-Мари.

– С кола, знаеш – отговаря Някоя небрежно.

– Ами пицарията и магазинът за хранителни стоки и пощата? Ами работното време? – пита Брит-Мари разтревожено.

Някоя свива рамене.

– Кой ще отиде да си купи нещо, Брит? Целият Борг: тук!

– Но човек не може просто да прекрати цялата икономическа дейност в града! – възкликва Брит-Мари и едва след това ѝ хрумва да попита: – Какво искаш да кажеш с това, че си дошла с кола?

– Ами, карах, знаеш. Кола.

– Нямам предразсъдъци! – казва Брит-Мари.

Някоя размахва ръце.

– Сама си я направих. Онези от Транспортната агенция ми казаха: инвалид, да. Не можеш да караш обикновена кола, да. Затова си направих необикновена кола.

Брит-Мари приглажда невидима гънка на полата си с такава бързина, че изглежда все едно се опитва да запали огън. Някоя я потупва успокоително.

– Нерви, а? Няма страшно, Брит, казах му на функционера: ще седна на скамейката до Брит. Защото ѝ действам, как се казва? Успокоително, да. Онзи каза просто „не“, а аз му викам: „Не виждам тука да има места за инвалиди. Незаконно, да“. Казах му: „Мога да ви съдя, да“. И сега седя тук. Най-хубавото място, а?

Брит-Мари вдишва дълбоко. Издишва бавно. Повтаря. Това не помага. Затова се извинява, напуска игрището, тръгва по коридора, влиза в тоалетната и повръща. Връща се на скамейката, а Някоя продължава да говори непрестанно, барабанейки нервно с пръсти по всяка възможна повърхност наоколо. Кучето подушва Брит-Мари. Банк ѝ подава пакетче дъвки.

– Това беше мило. Често се случва човек да получи хранително отравяне преди важен мач.

Брит-Мари дъвче дъвката с ръка на устата, защото ако я видят, хората биха си помислили, че има татуировки и какво ли не още. После публиката аплодира, реферът излиза на терена и един отбор от Борг, който дори си няма игрище, играе мач. Подкрепят ги хората от едно градче, където почти всичко е закрито. Но само почти.

Първото, което се случва, е, че едно високо момче със сложна прическа удря Дино с лакът. Следващия път, когато Дино получава топката, момчето прави същото, само че по-грубо. На няколко метра от Брит-Мари треньорската личност подскача нагоре-надолу с подгизналия си от безалкохолно анцуг и крещи надъхващо:

– Тооочно така! Респектирайте гиии!

Брит-Мари е убедена, че ще получи инфаркт, но щом обяснява това на Банк, Банк казва, че „така трябва да е, когато човек гледа футбол“. Тогава кой, за Бога, би искал да гледа футбол, пита се Брит-Мари. Третия път, когато Дино получава топката, високото момче се засилва от другата страна на игрището и се втурва към него с вдигнат лакът. В следващия миг лежи по гръб. Макс стои над него с издути гърди и изпънати ръце. Тръгва към пейката още преди съдията да го е изгонил.