Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Но той просто се почесва по наболата брада и опитва да звучи небрежно, когато пита:

– Онзи полицай... той... вие как се... сприятелихте?

Брит-Мари дава всичко от себе си, за да звучи също толкова небрежно, когато отговаря:

– Той е просто полицай, Кент.

Кент кима и мига тежко.

– Повярвай ми, знам, че сгафих, скъпа. Но всичко приключи. Никога повече няма да я видя. Не можеш да ме накажеш за цял живот заради една-единствена грешна стъпка, нали? – казва той и хваща нежно превързаната ѝ ръка.

Носи венчалната си халка. Брит-Мари усеща как бялото петно на безименния ѝ пръст гори обвинително. Кент потупва превръзката така, сякаш изобщо не се замисля, че е там.

– Хайде, скъпа, разбрах идеята. Ясно и точно!

Тя кима. Защото е вярно. Защото никога не е искала той да страда, а просто да знае, че е сгрешил.

– Ти смяташ, разбира се, че това с футболния отбор е нелепо – прошепва тя.

– Шегуваш ли се? Смятам, че е фантастично! – възкликва Кент.

Пуска ръката ѝ, когато храната пристига, и на Брит-Мари веднага започва да ѝ липсва докосването му. Чувства се, както се чувства човек, когато е ходил на фризьор и са му отрязали много повече коса, отколкото е искал.

Разгъва салфетката, старателно я слага в скута си, потупва я нежно, все едно салфетката спи, и прошепва:

– И аз. Аз също смятам, че е фантастично.

Кент грейва. Накланя се напред. Поглежда я дълбоко в очите.

– Слушай, скъпа, предлагам следното: оставаш тук, докато хлапетата изиграят мачовете си за онази купа, за която ми разправи онзи къдравият. А после се връщаме. Към стария си живот. О’кей?

Брит-Мари си поема въздух толкова дълбоко, че дъхът ѝ по някое време се накъсва.

– Бих го оценила – прошепва тя.

– За теб съм готов на всичко – кима Кент и спира сервитьорката, за да я помоли за пипер, въпреки че още дори не е опитал яденето.

Храната е обикновена, естествено, но преди разумът ѝ да успее да я спре, Брит-Мари се замисля бегло дали да не разкаже на Кент, че е яла такос. Иска той да знае, че в последно време и в нейния живот са се случили доста неща. Но не казва нищо, защото все пак всичко си има мярка, а освен това Кент иска да ѝ разкаже за бизнеса си с германците.

Брит-Мари е поръчала пържени картофки към яденето си. Не ги яде, защото не обича пържени картофки ,но винаги си поръчва, когато с Кент са на ресторант, защото се притеснява, че неговата порция няма да му стигне.

Той се протяга към картофките, без да пита, а Брит-Мари поглежда през прозореца и ѝ се струва, че за миг на улицата се мярка полицейска кола. Но може, разбира се, да си е въобразила. Засрамва се и веднага поглежда надолу към салфетката. Зряла жена, а седнала да си представя автомобили на службите за спешна помощ. Какво ще си помислят хората?

Кент я откарва до Борг за тренировката по футбол и изчаква края ѝ в БМВ-то. Банк също е там, така че Брит-Мари я оставя да води тренировката, а самата тя се грижи за списъка. Когато всичко приключва, Брит-Мари почти не си спомня какво са правили, говорила ли е с децата и сбогувала ли се е изобщо с тях.

Кент откарва нея, Банк и кучето обратно до къщата. Банк и кучето изскачат навън, без да попитат колко струва колата, което като че смущава Кент нечувано много. Банк чуква боята с бастуна си и почти със сигурност не го прави нарочно първите два пъти. Кент седи вътре и се занимава с телефона си, а Брит-Мари седи до него и чака, защото я бива в това. Накрая той казва:

– Утре трябва да отида на среща със счетоводителя. Задвижил съм нещата с немците, да знаеш, имам големи планове!

Той кима усърдно, за да поясни колко точно големи са плановете. Брит-Мари се усмихва окуражително. Отваря вратата и в същия миг я спохожда мисъл. Пита направо, без да е обмислила въпроса както трябва:

– Ти на кой отбор си привърженик?

– „Манчестър Юнайтед“ – отговаря Кент изненадано и вдига поглед от телефона.

Тя кима и слиза от колата.

– Беше много приятна вечеря, Кент. Благодаря.

Той се навежда над пасажерската седалка и поглежда нагоре към Брит-Мари.

– Когато се приберем, ще отидем на театър, само ти и аз. О’кей, скъпа? Обещавам!

Брит-Мари оставя входната врата отворена и изчаква в антрето, докато Кент потегли. После вижда, че древните жени в отсрещния двор се подпират на ролаторите си и я зяпат, затова бързо затваря и се отправя навътре. Банк седи в кухнята и яде бекон.

– Мъжът ми вика за „Манчестър Юнайтед“ – информира Брит-Мари.

– Че то е ясно – отговаря Банк.