Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

Брит-Мари тупа невидими трохи от ризата му. Помирисва цветята в скута си. Миришат както обикновено.

– Не е разрешено да каня момчета горе в стаята. Независимо от възрастта им – прошепва тя.

Той се засмива високо. Кожата ѝ гори.

– Утре? – виква той след нея, когато тя слиза от колата.

Брит-Мари кима.

Защото животът е нещо повече от обувките, които носим. Повече от личностите, които сме. Животът е взаимност. Частиците от нас, които са в някого другиго. Спомените, стените, шкафовете и чекмеджетата с отделения за прибори, в които знаем къде се намира всичко. Цял живот напасване, целящо перфектна организация и аеродинамично съществуване на двама души. Общ живот, включващ всичко обикновено. Хоросан и камъни, дистанционни и кръстословици, ризи и бикарбонат, шкафове за баня и машинки за бръснене в третото чекмедже. Ето затова Кент се нуждае от нея. Ако Брит-Мари не е там, нищо не е както обикновено. Тя е ценна, безценна, незаменима именно когато е там.

Качва се в стаята си. Отваря чекмеджета. Сгъва кърпи. Мобилният ѝ телефон звъни. На дисплея е изписан номерът на момичето от Агенцията по заетостта, но Брит-Мари затваря. Стои сама на балкона цяла нощ. До нея е багажът ѝ.

– Гледаш ме, все едно ме съдиш. Моля да те информирам, че изобщо не оценявам това – отбелязва Брит-Мари.

Не получава отговор, затова казва малко по-дипломатично:

– Може би целта ти не е да ме гледаш, сякаш ме съдиш, но така изглежда.

Все още не получава отговор, така че сяда на стола, сключила ръце в скута си, и отбелязва:

– Моля да отбележа, че кърпата е сложена там, където е, за да си избършеш лапите в нея, а не просто за украса.

Плъхът яде „Сникърс“. Не казва нищо. Но Брит-Мари има чувството, че я съди. Тя изсумтява отбранително.

– Може пък не за всекиго любовта да е непременно фойерверки и симфонични оркестри, определено смятам, че имам право на това мнение. За някои от нас любовта може да се изразява в други неща. Разумни неща!

Плъхът яде „Сникърс“. Прави една обиколка върху кърпата. Връща се към „Сникърс“-а.

– Кент е мой мъж. Аз съм негова съпруга. Така че определено не смятам да седя тук и да бъда мъмрена от плъх – дава тя да се разбере. После се овладява малко, разменя местата на ръцете си и добавя: – Не че в това има нещо лошо, естествено. Да си плъх. Сигурна съм, че е наистина прекрасно.

Плъхът не прави опит да бъде нещо друго. Думите на Брит-Мари излизат на един дъх:

– Просто от дълго време се чувствам злочесто, да знаеш.

Плъхът яде „Сникърс“. Децата играят футбол на паркинга до развлекателния център. Брит-Мари вижда БМВ-то на Кент през открехнатата врата. Той си играе с децата, те го харесват. Всички харесват Кент първия път, когато го срещнат. Нужни са години, за да видиш лошите му страни. С Брит-Мари е обратното.

Не знае дали „злочесто“ е правилното прилагателно, между другото. Представя си думата, все едно е описана в кръстословица. Отвесно: „Потиснато“. „Което не е щастливо.“ Или: „Нещо лошо, което се повтаря през кратък интервал“, може би, ако кръстословицата е правена от някой от онези шегаджии, които обичат игрите на думи. Брит-Мари е скептична към намесата на шегаджиите в кръстословиците, защото смята, че е най-добре човек да се държи малко по-сериозно.

– „Тежко“ може би е по-добра дума – казва тя на плъха.

От дълго време ѝ е тежко.

– На теб това ти се струва нелепо, разбира се, но в известен смисъл, в Борг не ми остава толкова време, през което да ми бъде тежко, колкото у дома – обяснява тя на плъха.

Плъхът описва нов кръг върху кърпата. Изглежда, обмисля дали да доизяде „Сникърс“-а си, или да помоли да му го сложат в торбичка, за да го отнесе някъде, където хората не приказват за тегоби по време на хранене.

– Не че са ме принуждавали да живея така, както правех. Можех да постигна промяна. Можех да си намеря работа – казва Брит-Мари и сама чува, че защитава Кент, не себе си.

Но думите ѝ са истина. Можеше да си намери работа. Просто Кент смяташе, че би било добре, ако изчака малко. Само някоя и друга година. Иначе кой щеше да се грижи за домакинството, питаше той, а от начина, по който поставяше въпроса, Брит-Мари разбираше, че Кент не счита себе си за възможен отговор. И така, след като няколко години чака у дома с майка си, Брит-Мари изчака още няколко години у дома с децата на Кент, а после майка му се разболя, така че Брит-Мари изчака няколко години и с нея. Кент смяташе, че така е правилно, като това, естествено, беше само преходен период, докато той осъществи плановете си. Във всеки случай, за цялото семейство беше най-добре Брит-Мари да си е вкъщи следобед, в случай че германците пожелаят да дойдат на вечеря. Под „цялото семейство“ се имаше предвид, разбира се, цялото семейство, с изключение на Брит-Мари. „Представителните разходи подлежат на приспадане [19] Това са разходите за представителни и развлекателни цели, като например фирмени тържества. В случая такива са вечерите с бизнес партньорите на Кент. – Б. пр. “, все обясняваше Кент, но никога не казваше за кого е приспадането.