Фредрик Бакман - Брит-Мари беше тук

– Получих картичката ти. И... да... счетоводителят ми провери банковите ти извлечения – казва той почти засрамено и прави жест покрай шосето по посока на града.

Брит-Мари не знае какво да каже и той продължава:

– Питах за теб в пицарията. Жената в инвалидната количка не искаше да ми каже къде си, но мъжете, които пиеха кафе на една от масите, побързаха да ми обяснят. Познаваш ли ги?

– Не – прошепва Брит-Мари, без да знае дали това е лъжа или не.

Кент ѝ подава цветята.

– Скъпа, аз, по дяволите. Извинявай! Аз, онази жена, тя не означаваше нищо. Всичко приключи. Обичам теб. По дяволите. Скъпа!

Брит-Мари поглежда притеснено бастуна, на който се подпира Кент.

– Какво се е случило, за Бога?

Той махва успокоително.

– Уф, не бери грижа, лекарите просто искат да го ползвам за известно време след инфаркта. Шасито ми малко е ръждясало, след като половината зима бях паркиран в гаража! – засмива се той и кима към краката си.

Брит-Мари иска да го хване за ръката.

Не ѝ се струва естествено да го покани вътре. Винаги е било така, още като бяха тийнейджъри. В дома на родителите ѝ не беше разрешено да водиш момчета в стаята си; майка ѝ не смяташе, че това е уместно. Така че първото момче, което Брит-Мари покани, беше Кент. След смъртта на майка ѝ. Момчето остана там. Нейният апартамент стана негов, а неговият живот – неин.

В крайна сметка, и на двамата им се струва естествено просто да обиколят Борг с БМВ-то, защото в много отношения двамата се чувстваха най-добре заедно, когато се возеха в колата. Той на шофьорското място, а тя – на пасажерското. Могат да се престорят, че само минават оттук. Да напуснат Борг, както хората напускат местата, от които пращат картички, защото картички пращат само тези, които смятат да си тръгнат. Тези, които живеят там, пращат писма.

Отиват до града и обратно. Кент е сложил дланта си на скоростния лост, така че Брит-Мари протяга внимателно пръстите на здравата си ръка и ги слага върху неговите. За да почувства, че двамата отиват в една посока. Ризата му е измачкана и има петна от кафе на корема. Брит-Мари си спомня как Сами говореше за деца, които живеят по дърветата. Кент изглежда все едно в съня си е паднал от върха и по пътя надолу е срещнал всеки възможен клон. Той се усмихва извинително.

– Не намерих проклетата ютия. Вкъщи няма никакъв ред, когато не си си у дома, скъпа. Знаеш го.

Брит-Мари не отговаря. Притеснява се какво ще си помислят хората за Кент. Ще си кажат, че има жена, която го е оставила, докато той ходи с бастун и така нататък. Безименният ѝ пръст настръхва и тя се радва, че превръзката пречи на Кент да го види. Знае, че той я предаде, но не може да се отърве от усещането, че тя също го е предала. Колко струва любовта ти, ако изоставиш любимия си, когато той има най-голяма нужда от теб?

Кент се закашля и отпуска газта, въпреки че пътят е празен. Брит-Мари никога не го е виждала да прави така. Да намали, когато не се налага.

– Лекарите казват, че не съм се чувствал особено добре. От дълго време. Не съм бил на себе си. Сега ми дадоха някакви там таблетки, антидепресанти, или нещо такова.

Казва го така, както формулира плановете си, все едно говори за нещо очевидно. Все едно това, което го е накарало да се прибира късно и да мирише на пица, е било някакъв производствен дефект, който е бил отстранен успешно. И сега всичко е наред.

Иска да го попита защо просто не ѝ се обади, Брит-Мари все пак си носи мобилния телефон. Но осъзнава, че Кент е приел за дадено, че тя няма да знае как да го пусне. Затова си замълчава. Когато се връщат в Борг, Кент се оглежда наоколо.

– Странно, че си се оказала на такова място, не мислиш ли? Майка ти какво казваше за провинцията? Че е „отвъд всякакви добродетели?“

– Отвъд всякаква чест и почтеност – отговаря Брит-Мари.

– Беше страшно забавна, майка ти. И все пак е малко иронично, че си се озовала тук, а? Та ти четирийсет години почти не беше стъпвала извън апартамента!

Казва го като шега. На Брит-Мари ѝ е трудно да го приеме така. Но когато спират пред къщата на Банк, Кент се задъхва тежко и тя чува, че го боли. За пръв път вижда сълзи в очите му. Той не плака дори докато стискаше ръката на Брит-Мари, когато погребваха собствената му майка.

– Приключих. С нея. Жената. Никога не е означавала нищо. Не като теб – казва той.

Хваща пръстите на здравата ѝ ръка, погалва ги нежно и казва тихо:

– Имам нужда от теб у дома, скъпа. Имам нужда от теб. Не захвърляй целия живот, който прекарахме заедно, заради това, че направих една-единствена глупава грешка!